Роман с продължение ...

[gonel]

"Виж звездицата в небето,
сякаш ти намига!
Виж звездицата в небето,
сякаш ти намига...
Звездици, звездици -
трапчинки на нощта...
Звездици, звездици -
цветя на нощта..."

Ния пееше тихо гушнала пухкав вързоп до гърдите си... Полюля го още малко, бавно се изправи и отиде до аквариум от рисувано стъкло. Постави вързопа леко вътре, поотвори пластовете стъклен памук и се усмихна на това, което виждаше - малко същество, прозрачно розово, с нестабилни форми, вляло се в гнездото от искрящ син стъклен памук... Прелест, беше просто прелест!

[Гео, граф]

... Здравият разум го ръгаше в ребрата и му шепнеше в ухото, че това, което вижда, е във въображението му, че сънува или е друсан. А както знаем здравият разум е онова дребно човече със сив костюм, което никога не греши в сметките. Но винаги брои чужди пари. Реши да поеме нещата в ръцете си и се запъти към Ния и съществото в аквариума. Тя вдигна към него светнал поглед и кимна към детето :
- Съвършен е, нали ! Погледни линията на веждите и овала на брадичката. Точно копие на баща си.
Преглътна мъчително, разтърсен от свирепата увереност, че знае кой е бащата. Прочисти гърло, преди да попита уж небрежно :
- Трябва ли да го познавам ? Бащата ?
- Мдаа ! - провлачи замечтано тя - Искаш ли да го подържиш ?
До сега някак се владееше, но в този момент направо се паникьоса ...

[Гео, граф]

... и стартира стремително от място като Юсеин Болт. Тласна някаква врата, хукна по коридор, сурна се по стълби, прелетя през голяма зала с хора, които събаряше на принципа на доминото. В забавен каданс хвърчаха подноси с напитки, мъже във фракове, дами в импозантни тоалети и салонни кученца в стилистиката на най-добрите филми на Джеки Чан. Изхвърча атрактивно през красивия стъклопис на двойна врата и нахлу в градината. Претича още няколко метра докато видяното стигна до главния му мозък и той смля и осмисли информацията. Градината беше черна. От антрацитено черно, през матово, синьочерно, тъмносиво, чак до меланхолично гълъбовосиво, сребристо и тук-там искрящо бяло за разкош. Някой болен мозък беше създал тази немислима градина - с алеите, храстите и дърветата с черните ябълки, с изящното езерце с виолетовочерни лилии, с групите цветя, над които се рееха пчели като дребни колибри. Големи и черни, жужаха тихо и мрачно и събираха меда си във восъчни пити, бели като олтарни свещи. Медът им бе черен като нощта, тежък като греха и сладък като петмез. "Позната ми е тази картинка - каза си Саймън. - Това пък ако не е градината на Смърт, ще си изям шапката !'' И за всеки случай попипа главата си, за да е сигурен, че няма шапка. Стори му се, че за миг дочу звук от бягащи крачета и глас, който казва, не, глас, който си мисли, крещейки : ''Ооооподяволитеподяволитеподяволите, ще умра, ще умра, ще УМРА !" ...

[Албена]

-МОЖЕ ДА УМРЕШ,МОЖЕ И ДА ЖИВЕЕШ.СТРАННИ НЕЩА СЕ СЛУЧВАТ В МОЯТА ГРАДИНА НАПОСЛЕДЪК!- Костелива,ама много костелива ръка, поднесе под носа на Саймън пясъчен часовник.Времето в него беше изтекло,но в горната му част блещукаше несигурно сияние.
-МИСЛЯ, ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА ИЗМИСЛИШ НОВИЯТ СИ ЖИВОТ.НЕЩО МИ ПОДСКАЗВА,ЧЕ В НЕГО ЩЕ Е ЗАБЪРКАНА ДОСТА МАГИЯ!
Саймън отвори очи в мига в,който ги беше затворил.В градината на СМЪРТ нямаше време.В главата му беше голяма мътилка. Някакъв вътрешен подтик го накара да щракне с пръсти. Усети ,че нещо се появи на главата му.Свали го бързо.О,боже,черна шапка с голяма жълта патица върху нея.Реши,че времето е много подходящо да изгуби съзнание,с надеждата,че когато се събуди патицата ще е само бълнуване.
Под черните ябълкови дървета ,СМЪРТс интерес следеше събитията и знаеше,че рано или късно ще трябва да се намеси...

[gonel]

От много далече идваше звукът на приближаващ влак... Сякаш едвам се долавяше, но ето, вече съвсем ясно се чуваше. Да, наближаваше, тракането се засилваше, вече предусещаше, как ще се разтресе леко земята под краката му... Изведнъж грохотът нахлу в главата му - ужасен и оттекващ! И отвори очи...
Беше се събудил след дълга упойка, но мисълта му беше ясна и чиста... Симо знаеше, че беше използван за клониране. Това, което той планираше за Ния, за наивно изглеждащата Ния, за тихата и срамежлива Ния, за ДЯВОЛИТЕ ДА Я ВЗЕМАТ ТАЗИ МРЪСНА К.ЧКА НИЯ!!!!!!!!!!!
Та..., докато мислеше, че е намерил хубав материал, той бе изматериализиран!
Мисълта му вървеше по острия ръб между пълното отчаяние и безумната ярост. В един миг му се струваше, че светът е свършил и трябва само да се довърши, без да изпита много гадост или болка от това... И в следващия си представяше изхвръкналите очи на Ния, докато стискаше здраво гърлото й...
Вдиша дълбоко, трябваше да усмири мисълта си, трябваше да спре и да се огледа отстрани...

[Гео, граф]

... и това, което видя никак не му хареса. Обръсната глава, с ясни кръгли синини по черепа от вендузите на незнайна апаратура, засивели бузи, подпухнали торби под очите, френетичен поглед ... и пълна липса на тяло. Нямаше усещане за тази липса, но огледалото отсреща обясняваше именно това. Паникьоса се, отвори уста и закрещя. Звука беше като бебешки плач, достигнал до слуха му през вода. До самотната му глава се материализира нещо. Имаше си тяло, за разлика от него. И тялото му беше ...

[orkud]

..... лист, на който пишеше .... ВЛЕЗ В РЕАЛНИЯ ЖИВОТ И СПРИ ДА СЪНУВАШ ФАНТАСМАГОРИИИ

[ZAPLESKA]

Мирта се огледа. Все още нямаше никой. Симо закъсняваше необичайно много. Зачуди се за част от секундата и включи системата за локализация...

[orkud]

-Аха, ей го къде се клатушка, пияндурника му неден! - просъска през зъби.
Симо спокойно провлачваше крака по тротоара, после се загледа в една табела на книжарница.
- Хм, сигурно от тук ми прескачат тия глупости в главата. Да вляза лииии, да не вляза ли? Оная мойта, сигурно ме деби отнякъде и чака да вляза в кварталната кръчма. Ще има да почака! Сега ще се шмугна и през задния вход ще отида до кръчмата. Макар че, като се замисля какво преживях снощи след петата ракия, направо си е риск. Сутринта имах оток на лявото око, ръката ми се беше вдървила и тъй и не разбрах кой ми е закопчал колана на криво

[Гео, граф]

... Влезна уверено в книжарницата и се защура между щандовете. Взе една книга, остави я, взе друга, проветри страниците й, остави и нея, сложи ръце в джобовете и се заразхожда с интелигентен вид.
- Да помогна с нещо ? Ако търсите конкретен автор ... ? - девойка с привлекателно умно личице.
- Мнее, - смутолеви зачервен Симо - само разглеждам ... Впрочем имате ли Майсторът и Маргарита ? - хвана се за първото мярнало се в съзнанието му заглавие.
- Разбира се ! - усмивка. Пресегна се с елегантно движение, което му позволи да обходи географията на тялото й.
- Ето, заповядайте ! - подаде му книгата тя и тогава ... В бяло наметало с кървава подплата, с провлачената походка на кавалерист, в ранната утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Иудея Пилат Понтийски.
- О, богове, богове, за какво ме наказвате ? - проплака с гъгнив глас прокураторът, държейки в ръце болящата си глава. Страдаше от хемикрания. Половината му глава беше изтръпнала от зловещата болка и предизвикваше най-лошите черти от характера му. Бузата му потреперваше, а трябваше да вземе решение по делото на подследственият от Галилея. Вдигна поглед, в който се четеше отчаяна болка и тихо попита на арамейски :
- Значи ти си подстрекавал народа да разруши Иерушалаимския храм ?
- А стига бе ... - хлъцна Симо ...