В момента чета...

[pepelqshka71]

Ама съвсем случайно някоя добра душа да е успяла да свали Трилогия Бьорндал на Трюгве Гюлбрансен?
Някак си съм си свалила само първата част и сега ме дърпа да го допрочета, ама в Читанка нещо са го поспряли мъничко.

Има я в рулит
https://www.rulit.me/author/gyulbransen ... 37512.html

[Гео, граф]

Ама съвсем случайно някоя добра душа да е успяла да свали Трилогия Бьорндал на Трюгве Гюлбрансен?
Някак си съм си свалила само първата част и сега ме дърпа да го допрочета, ама в Читанка нещо са го поспряли мъничко.

Има я в рулит
https://www.rulit.me/author/gyulbransen ... 37512.html

Ай, как намазах и аз, веднага си я дръпнах ! Все се надявах Улицкая да завърши книгата с мъничко светлинка в тунела на живота на Шурик, но не би. Така както американците мрат да спасяват света и да го шашкат с бутафориите си, руснаците пък си умират да се потопят до веждите в мировата си скръб, да я удавят в алкохол и самобичуване ...

Затова пък сега ще си зарадвам душицата с ново фентъзи . Пепеляш, ти си истинско съкровище !!!

[mariyanag]

Благодарско, Гео,

[Гео, граф]

Благодарско, Гео,

На Пепеляшка ще благодариш, Мериън, аз само намазах покрай тебе

[Гео, граф]

"Понякога имах чувството, че се придвижвам през строителните отпадъци на историята.''

Книгата е ''Може би Естер'' на младата украинска писателка Катя Петровская, издателство Парадокс. Особена книга. Написана от украинка на немски, което е повече от странно. На пръв поглед. Представлява историята на нейното семейство стотина години назад, изградена от фрагменти, от смътни полуспомени за изгубени през войните и революциите роднини от родословното ѝ дърво, случайно припомнени малки случки с различни хора, не винаги придружени от име. Семейство, в което има „един фермер, много учители, един провокатор, един физик и един лирик, но преди всичко – легенди“. Едно пътуване във времето в търсене на корените въз основа на разкази, дочути разговори, някоя и друга снимка, дори открити във фейсбук живи хора, чиито дири са се изгубили преди 70 години и за тях е останала само мъглата на мъчителен спомен. Обикаляйки местата, където са живели хора, чиито лица вече трудно се разпознават, събирайки и слепвайки мънички детайли, частици от техните животи, Петровская постепенно разкрива пред нас пъзела на световната история от началото на XX век.

А може би Естер е действителен човек. Не знам, но се надявам да разбера...

[Гео, граф]

Бьорндал на Трюгве Гюлбрансен...

Мериън, благодаря ти за това, че спомена тази книга !



Започнах трилогията Бьорндал на Трюгве Гюлбрансен без да знам каквото и да било нито за автора, нито за книгата и кой знае защо, бях сигурна, че става дума за някое прелестно викингско фентъзи. Нищо подобно. Оказа се, че Трюгве Гюлбрансен изобщо не е кой да е, а е един от норвежките класици наред с Ибсен, Андерсен и Кнут Хамсун, а трилогията е произведението, с което е известен - в средата на XXв. той е четвъртия най-продаван автор в света.
Не съм познавач на скандинавската литература, даже съвременната нещо не ми приляга твърде, но непредубеденото ми подхождане към тази се оказа печеливш ход. Засега се очертава нещо като семейна сага за трудни, затворени планинци, сурови хора с изявено чувство за чест, мълчаливи и благородни, дръпнати и предприемчиви. Разказа е динамичен, но с онази характерна за миналия век динамика, в която липсва истерията на съвремието, а героите все още носят достолепието на XIXв. Това е книга за грешките, гордостта и превъзмогването им, за любовта и колко е трудно понякога да разбереш другия, за помъдряването и омиротворвнието, и благородството, което то носи. Не знам колко хора помъдряват с възрастта и дали изобщо е въпрос на възраст. Главните герои в този роман се учат от грешките си и наистина стават по-мъдри. Стария Даг ми напомня стария Скарлатов от Земя за прицел. Може би защото норвежката семейна хроника на Гюлбрансен по нещо прилича на българската семейна хроника на Свобода Бъчварова. С Балзаковски привкус на тематиката и стила.

"Бъдни вечер започна с трапеза, сложена в старата зала на имението. Всички хора от дома се бяха събрали около дългата маса, председателатвана от Даг и Терезе, седнали на високи столове. Голям троен свещник, който символизираше тримата влъхви, осветяваше масата, а пред Даг лежеше отворена голямата Библия, от двете страни на която бяха поставени свещи. Дълбока тишина цареше, докато Даг четеше съответната молитва. Терезе и Доротея, които след установяването си в имението бяха имали неведнъж случай да се чудят на странните тукашни обичаи, не можеха да проумеят как се бе появил у тези толкова отдалечени от светите места горски хора този древен верски обичай, който празнуваха с толкова усърдие и почит.
След вечерята госпожица Доротея свири на старото пиано и пя коледни песни. Тържествените и същевременно нежни мелодии на песните звучаха непостижимо и никой не дръзна да отиде в съседната стая, където тя свиреше. В тези мрачни и строги зали музиката отекваше загадъчно и свръхестествено - подобно на трепкаща в тъмната и свята нощ звезда.''

[mariyanag]

Сага за Човека и човещината, за алчността, Имането и имането, за погледа навътре към себе си и към хората около теб, за егоизма и щастието, за това което е и за това, което си мислим че е. Традиция и новост, нрави и обичаи, простият живот, селският живот, градският живот, грижата за човеците, за прошката, за щедростта на душата, за Азът и наоколо му, за гените, наследството и Природата. Силна сага.

[Гео, граф]

Трябваше ми една седмица за да изчета Хана и Императрицата на Пол-Лу Сюлицер, защото се оказаха бая големшки книги, но никак не съжалявам. Французинът отново е на ниво. Само дето този път главния герой е героиня, при това действието се развива в последната четвърт на XIX и началото на XXв., което я поставя пред специфичните предизвикателства на мъжкия финансов свят. На всичкото отгоре Хана не е красавица, висока е едва 1,48м и е 42 кг. Затова пък носи енергията на две атомни централи, харизмата на укротител на кобри, безпощадността на алигатор и влюбеното сърце на Жулиета.
Но не за нея искам да говоря, а за останалите герои. Сюлицер не забравя никого, не оставя недовършен образ, недоразвита съдба. Героите му са реалистични и обемни, независимо дали са основни или второстепенни. Споменах в публикацията, че не си пада по лиричните отклонения и описания на пейзажи, но във всеки епизод от повествованието читателя е наясно с мизансцена, пресъздаден с малко думи, но на място.
Една единствена нотка на преиграване ме подразни - по време на пътуванията си по целия свят Хана успя да се запознае с де що имаше велики имена от съвремието си - като започна от всичките импресионисти, през химиците, философите, политиците, актьорите, писателите, банкерите, по едно време даже и Ал Капоне мина като фон през кадъра. Малко в повечко ми дойдоха. Напомни ми стълпотворението от велики личности в Сътворението на Гор Видал

[Гео, граф]

Казусът Кукоцки на Людмила Улицкая.



Даровита разказвачка е рускинята, героите ѝ са живи, колоритни, вълнуващи. Улицкая отново разнищва характери и съдби в едно до болка познато ни време и не оставя много за доизмисляне. Загубих се из съновиденията на Елена; горчиво ми стана заради Василиса и чистачката Лиза, майката на Тоня; потресе ме поклонението на Сталин и погрома около него; за кой ли път осъзнах колко е важно хората да си говорят, да се изслушват, да се опитват да вникнат в думите на опонента - във връзка със съсипания от импулсивно изречени мисли брак на Елена и Павел. Все още нямам пълен поглед върху случващото се, защото не съм я довършила, но сякаш лайтмотива ѝ е самотата. Човешката самота между близките, в професионален план, в обществото - във всякакви аспекти. Всеки от героите живее в личния си ад и никой на никого не може да помогне, колкото и да иска. Не че в живота принципно е по-различно де...

Ето един цитат, който обяснява впечатлението ми:

"Има много причини, които пречат на хората да постигнат близост: стеснителността, страхът от намеса, равнодушието, физическото отвращение в крайна сметка. Но има и противоположен поток, който влече, привлича до най-голямата, до невъзможната близост. Къде е тази граница? Доколко е реална? След като очертае условния си магически кръг - по-голям или по-малък, - всеки живее в клетката, която си е направил сам и отношението му към това умозрително пространство също е различно. Едни ценят въображаемата си клетка като съкровище, други се измъчват от нея, трети искат да пуснат в личното си пространство избраните си любими и да прогонят онези, които напират да влязат в нея... Наистина парадокс! Най-тежките обиди са тъкмо защото най-близките помежду си хора прокарват външните и вътрешните радиуси на личността си по различен начин... И всеки е в клетката си непроницаем, особен и отделно, всеки с простичката си тайна."

[Гео, граф]

Чета за пръв път издадената книга на Казандзакис - Братоубийците. Гражданската война в Гърция след края на Втората световна. Един свещеник проповядва заветите на Христос между двете враждуващи групировки, които се избиват взаимно, по братски.



Междувременно захапах и първи том от Сага за войната на разлома на Реймънд Фийст. Уж никога не правя такива мешавица, ама нА, сега съм в пълна обърквация