Омотала съм се в братята Стругацки и по-точно в техния концептуален сборник
Неуговорени срещи. Нали съм си прост хуманитарен мозък (доколкото въобще...кхъм, нали

), трудно възприемам екзистенцията във фантастиката, че и антиутопична за разкош

...
В серията за Прогресорите и Странниците братята са включили четири романа: Пикник край пътя, Охлюв по стръмното, Бръмбар в мравуняка и Милиард години до свършека на света. Метафизичната мощ на романите им с зашифрована в подтекста проблематика изисква немалко интелектуално усилие. Дълбоко законспирирани в налудничавите ситуации са разсъжденията върху съществуването на човечеството и евентуалния му контакт с друг разум. Склонна съм да се съглася с твърдението на Бердяев, че руснаците принципно са или апокалиптици или нихилисти, вечно заиграващи се със свършека на света. Дали заради имперската си позиция или заради специфичния национален характер, или поради друга причина, невидима за мен, но при много руски автори наблюдавам тези залитания. При Стругацки няма високотехнологични джаджи, няма магически фокуси. Определят ги като апокалиптични реалисти заради непрекъснатото драматично-трагично напомняне за несигурността на живота на човечеството. Социален песимизъм прозира във всички произведения на Неуговорени срещи. Техните герои се сблъскват с хамлетовски морално-етични дилеми да се набъркат ли в събитията или да не се набъркат, следвани от емоционални сривове (поне в първите три романа, четвъртия не съм завършила). Тези сривове бележат своеобразния бунт на героите срещу наложеното от законите бездействие, срещу историческата неизбежност и псевдохуманната идеология.
Максим Камерер е главния герой на цикъла (без Пикникът). Наивно ухиления интелигент случайно аварира на Саракш, където картината на катастрофален упадък, на етически, икономически и морален застой, разултат от жесток социален експеримент, покъртително напомня определен период от руската история в началото на XXв. Наблюдавайки израстването му, виждам зрелия прогресор Максим в Бръмбъра. Там той отново трябва да взема решения ако не в полза на работата, поне за себе си. Отдела за извънредни произшествия на Комитет за контрол (КОМКОН), в който работи Максим, пък поразително ми напомня кагебейска структура, силова , надзаконова, творяща добро, което не е пожелано. Човека като биологичен вид силно се страхува от необяснимите неща, от непознатите явления, защото се усеща застрашен. Тук зад кулисите присъстват Странниците - друга цивилизация, посетила Земята в някакъв момент. Те са невидимата заплаха. Кой знае защо заплаха, а не доброжелателност. Сигурно заради социално-историческия момент, в който творят братята. Този момент физически се усеща в творбите им. Сред декорите на научната фантастика на Стругацки прозира традиционния съветски бит.
Из интервю с Борис Натанович Стругацки преди няколко години:
''Аз съм безусловен и безспорен оптимист. „Питате ме: Защо е велик човекът? Защото е създал втора природа? Защото е задвижил почти космически сили? Защото за съвсем кратко време е завладял планетата и е открил прозорец към Вселената? Не! Защото въпреки това е оцелял и има намерение да оцелее и по-нататък”. Това е от „Пикник край пътя”, 1971 г. И днес мисля така. Аз знам: човечеството е огромна хомеостатично устойчива, дяволски енергоемка маса от хора, изтъкана от талантливи, упорити, приспособяващи се към всичко, сменящи се едно след друго поколения. И на това не му се вижда краят. Те се раждат, страдат и умират, те побеждават и търпят поражения, работят до припадък, убиват се взаимно, убиват планетата, но отново и отново създават нещо ново и разгадават неизвестното. С векове те почти не се променят, минават хилядолетия, а тях, както винаги, ги движи законът на авантата, зла ленива маймуна живее във всеки един от тях, но с всяко поколение се раждат „желаещите странното” (носители на новото и доброто в „Опит за бягство“, 1962 г. – бел. ред.) и на това също не му се вижда краят. Нищо няма да ги спре – никаква сила, даже няма да ги забави, в реалния свят няма такава сила - освен космическа катастрофа, и те ще продължат да увеличават количеството и качеството на своите умения и знания – да творят прогрес, който няма край. И може би някога най-накрая все пак ще изпитат потребност от Възпитания човек, ще създадат „Високата теория на възпитанието“ и ще построят света от „XXII век“. А може би – не. Може би ще минат и без това – просто ще продължат нататък по същия познат път, но все едно, движението няма да има край - с тази разлика, че светът им ще бъде друг – навярно няма да е лош, но вече не ще бъде така светъл. Ето, всичко това аз наричам оптимизъм.''
Щастие за всеки даром и нека никой не бъде пренебрегнат, козина по човката! Така бих извикала, ама когато завърша цикъла, массаракш!
