Видове рози :
1. Чайно-хибридни – най голямата група. Водеща, съдържа много разновидности, различаващи се по много характеристики: височината на храстите варира от 30 до 100, рядко 120-150 см, сортовете са с различен брой венчелистчета, от 20 до 128, като класическо изискване е да има оформен централен конус, независимо че май изключенията са доста напоследък. Дължината на стеблата на различните разновидности варира в диапазона от 20 до 80 см. В цветово отношение – бяло, жълто, розово, лилаво, червено, с много преходни тонове, на ивици или промяна на тоновете на цветовете. Тези рози изрязваме най-ниско и загърляме с пръст най-щателно. Обичайно са с по 1 цвят на клонче, въпреки че има и сортове с букетен цъфтеж.

2. Флорибунди: Тази група от рози е с бърз растеж, богат и почти непрекъснат цъфтеж, издържливост през зимата и устойчивост към болести, размер, цвят, форма на цветовете с богата гама от тонове като разцветка. Височината на храстите варира много, цветовете са ярки и стабилни – оранжево, червена тухла, корал-розови, жълти, бели, праскова, всички видове синеещи виолети, пурпурно и всякакви шарени и ивичести форми. Цветовете обаче тук типично излизат на гроздове и сложни съцветия 3-25 бр. Дължината на леторастите е според височината на конкретната роза, а резитбата – доста по-щадяща от тази на чайно-хибридните рози.

3. Почвопокривни рози: Създадени през 80-те години на 20 век, повторно цъфтящи, устойчиви на болести и разпростиращи се повече по хоризонтала, отколкото във височина. Обичайно са към 40-50 см високи, но някои сортове стигат и до 150 см височина. Селекционерските къщи постоянно разработват серии с общо име и различни цветове в серията – например CountY на Кордес, Flower Carpet и т.н. Ценното на тези рози е, че може да покриват наклон, стена, алпинеуми, качета, празни места в бордюра, цъфтят от май докато паднат слани и са устойчиви.

4. Патио рози: Преди са принадлежали към флорибундите, после са обособени в отделна група, която нараства като асортимент и сортове непрекъснато. Общо взето не надвишават по правило 45-55 см, стават за контейнери, стават и за градина. Цъфтят дълго и продължително, повечето повторно. Някои ги слагат към миниатюрните, други към флорибундите.

5. Мниатюрните розички: Ефектни, компактни, до 30-50 см височина, плитки чувствителни коренови системи, не особено лесни за отглеждане, поразява ги мана, петна, гниене, цъфтят на слънце и топло /южни и западни прозорци / обичат пулверизиране, почвата да засъхва между поливките, но не и прекомерно засушаване. Има разлика в двете т.нар школи с виждания по селекция и отглеждане на тези рози – американска и английска. В Съединените щати това са стайни растения и това е. В Англий ги развъждат на подложка, от там имат по-добри корени и се отглеждат и навън.

6. Катерливи и виещи се: Името им подсказва за какви рози става въпрос. Резитбата е особена /пестелива/, искат подпори, едни са добри за колони, други за парапети, трети покриват цели постройки. Лошото при тях е, че в голяма степен са загубили с годините селекции силната устойчивост на заболявания, а доста не достигат и до повторен цъфтеж. Имат своите фенове все пак, за които е прекрасно растение дълго 3-5-7 метра да цъфти примерно юни, или юли за няколко седмици. Групата е толкова шарена, че като си намерите в нея нужната роза, е добре да четете конкретики, тъй като всяко обобщение тук би било невярно.

7. Храстови рози: Тук е всичко останало, което не е флорибунда, чаен хибрид, мини или катерлива, т.е. в тази група има всичко: китайски, дамаски, ругози, центофолии, алби, бурбонски, английските на любимия Остин са тук, галики, модерните храстови, ноазетови, портландски, шотландски, японски и какво ли още не…. По-нататък ще се спра на подрязването и устойчивостта, защото граници и вариетети са безброй.

от dal » Нед Яну 24, 2010 3:22 pm

Най–известни са тревистите божури. Те са типични за Мала Азия и Европа. Ценени са заради красивите си цветове, често оцветените им листа и интересните декоративни шушулки, пълни със семена.
Цветовете са обикновено полу-прозрачни и са подредени в един или два реда. Най – популярните у нас видове божури са кичести.
Божурите достигат височина 50 – 100 см. Дървовидните – и по два метра храсти. Последните години все по масово се внасят и предлагат за продажба дървовидни божури . Сортовете са хиляди – до един звучащи на китайско-японски и страшно красиви. Обичат предимно изток-север, без силно слънцеогряване.

Цъфтят от късна пролет до началото на лятото. Дървовидните цъфтят по-късно.
Цветовете на дървовидните са големи, често двойно или изцяло, с всички възможни цветове – бяло, крем, жълто, оранжево,  различни нюанси на розово, лилаво и червено, дори виолетово.
Божурът е култивиран преди повече от 4000 г. Божурите трябва да се засаждат на дълбоко в плодородна, богата на хумус почва, която не трябва да изсъхва прекалено бързо през лятото.
Преди да засадите растението, обогатете почвата, като добавите добре изгнила тор или градинска пръст. Полезно е такава тор да се добавя и около самото растение в началото на всеки нов сезон. Така корените му получават допълнително влага.
Между растенията трябва да има разстояние поне 60 см. – 90 см.
Когато растенията пораснат и цветовете наедреят, поставете подпора. Или стрижете за вазите: 
Божурите понасят добре полусянка, но цъфтят много по – добре на слънце.
Божурите са многогодишни растения. Ако искате все пак да ги разсаждате, направете го през есента или ранна пролет. Просто издърпайте внимателно растението с корените. Всяка част от корена, която има пъпка, ще порасне и ще роди ново растение от същия вид, докато при размножаването чрез семена не могат да се възпроизведат абсолютно същите растения.
Това твърди теорията.
Практиката – след преместване на ново място божурите могат да не цъфтят няколко години.
Прекрасни партньори с хостите, опитайте!
Друг челен опит за споделяне – ако им отделите лента в градината и ги засеете, можете да наредите отпред на лентата хризантемите. Когато божурът е в апогей и цъфти хризантемата тъкмо тръгва да разлиства. По късно, след като божурите ви прецъфтят, хризантемите скриват туфите листа , защото коренището не бива да бъде оставяно без листа , тъй като се изхранва през лятото. Докато поливате божурите, поливате и хризантемите. Това ми го каза една стара градинарка и аз преместих всичките 11 сорта божури, и ефектът е супер… 

от dal » Сря Фев 10, 2010 1:40 pm

Някои от популярните видове и сортове са:
- A. praecox – вечнозелен агапантус, особено необикновен с това, че на един цветонос, може да има до 3 отделни съцветия.
· A. ‘Midnight Blue’ сорт мини агапантус произхождащ от Ирландия, листата са тревисти, достига размери до 40 см., цветът е наситено тъмно син.
· A.campanulatus – студоустойчив, отделните камбанки с с размери около 3 см, цветоносът достига около 70 см.
· A.’Castle of Mey’
· A. ‘Lilliput’

Отглеждане
Агапантусът необича тежки, преовлажнени почви, както и такива, които лесно пресъхват, особено през периода на активна вегетация, когато растението изисква обилно поливане – ключов фактор за обилен цъфтеж. Всъщност растението може да оцелее след 6-8 месечно засушаване, но това силно се отразява на цъфтежа. Много хранителните почви също трябва да се избягват, тъй като се провокира свръх развитие на слаби листа, които са лесно податливи на студ. Предпочита ярко слънчево огряване. Не се напада от неприятели, освен в много редки случаи от щитоносна въшка и червен акар.
Размножаването е чрез разделяне на коренищата – за вечнозелените видове на всяка 4 година, веднага след прецъфтяване, новите растения зацъфтяват още на следващата година. Листопадните видове се пресаждат на пролет, преди да започне вегетацията, веднага след засаждането се поливат обилно и след това не се поливат чак докато не се появат листата. Тези видове агапантус не обичат разделянето, цьфтят най-добре когато корените им напълно обхванат саксията и обикновено зацъфтяват на втората или дори третата година след разделянето. Семенно размножените растения зацъфтяват на третата или четвъртата година.

* за по-експериментално настроените градинари на Българска територия. Във Великобритания е напълно студоустойчиво, моят екземпляр отглеждан в саксия не мръзне при –15, вече 5 години зимува на тераса, на която температурите са само с 5 до 10 градуса по-високи от външните.

Източници на инфо и снимки:

http://www.agapanthus.org.uk
http://en.wikipedia.org/wiki/Agapanthus

от Blue sky » Вто Ное 24, 2009 10:16 pm

Семейство: Многогодишни растения от семейство Liliaceae – Лилиеви. Името Hemerocallis идва от гръцки ἡμέρα (hēmera) „ден“ и καλός (Калос) „красиви“ тъй като цвета се отваря обикновено по изгрев слънце и увяхва със залеза. Има видове, които цъфтят нощно време.
Синоними: Daylily
Разпространение: от Европа до Китай, Корея и Япония.
Описание: Регистрирани са около 60000 хибридни сорта, някои са силно ароматни, а самия род Hemerocallis наброява около 25 вида. Хемерокалиса има богата коренова система, част от която представлява доста удебелени шнуровидни корени, които понякога образуват ластуни. Цветовете са големи, фуниевидни, малко приличат на тези на лилиума, оранжеви, жълти, розови, червено-кафяви. Шестделни, с неголяма чашка, на която са разположени цветовете – от два до десет. Едновременно се отварят от един до три цвята, като цялото храстче цъфти от 25 до 30 дни. Цветоносите могат да са няколко – безлистни или с листа по тях, на височина до 1.00 метра. Видовете се описват по дължината на цветоноста – ниските до 30 см., средните от 30 до 60 см., а високите – над 90 см. Плода представлява тристенна кутийка с малки черни и лъскави семена.
Светлина: В естествени условия, в Далечния Изток и Източна Азия хемерокалиса расте в покрайнините на горите в храсталаците. Затова много често като препоръка при отглеждането му можем да срещнем изискване да се сади на сенчести или полусенчести места. Като се има предвид, че основните доставчици и развъдници, специализирани в размножаването и хибридизацията на хемерокалиса са в САЩ, Франция и Австралия и климата в тези региони, става ясно защо се препоръчва засаждане на сянка. При силното слънце там, хемерокалиса много бързо ще прецъфти. Адаптивно растение е, може да вирее на сянка, полусянка, но обилен цъфтеж ще се наблюдава само при добра осветеност.
Температура: Зимни температури – издържа до -15°С ÷ -20°С, летни температури до 25°С ÷ 35°С.
Поливане: Мощната коренова система позволява доставянето на влага за растението от дълбочина и не се влияе от повърхностното засушаване на почвата. Като оптимално условие за отглеждане се счита онова, при което горния слой на почвата на нивото на растителната розетка е сух, а влагата е в дълбочина на 20-30 см., където е разположена основната част на кореновата система. Това може да се постигне с мулчиране на терена около туфите на хемерокалиса.
Мулчиране: За мулчиране се изполват дребни дървесни парченца, натрошени дървесни кори или торф. Не бива да се ползва свежа дървесина – талаш или парченца дърво или кора. При мулчиране трябва да се остави незасипана почвата в основата на стеблата за да не пречи при поникването на новия прираст.
Подхранване: На пролет, когато израстват новите листа се подхранва с комплексен минерален тор. Обикновено се насипва в сухо състояние между туфите хемерокалис, направо върху почвата. При поливане се усвоява необходимото количество. Основното подхранване е месец след пика на цъфтежа, когато има период на покой, по време на който се залагат цветоносите за следващата година. Това осигурява обилен цъфтеж през следващата година.
Размножаване: Вегетативно и чрез семена.
При отглеждане от семена видовите характеристики не се запазват. Този метод се използва за размножаване на ботаническите видове и от селекционерите. Семената на хемерокалиса бързо губят кълняемост. Засаждат се прясно събрани непосредствено наесен или напролет през следваща година. Преди есенния посев семената се стратифицират при температура 2°С – 4°С в продължение на един и половина – два месеца. Растенията, отгледани от семена цъфтят след две – три години.
При вегетативно размножаване чрез делене на майчиното растение се запазват всички родителски характеристики. Препоръчва се разделяне на пролет. Сигнал, че е време за пресаждане е появата на новия прираст. Колкото по-рано се направи деленето, толкова по-малко се травмира растението. При разделяне на хемерокалиса в по-късен период, е възможно растението да не цъфне. Използват се не по-стари от 5- 6 години растения.
Особености: След прецъфтяване на растението, цветоносите се изрязват. В началото на зимния период се изрязва почти цялата надземна част на растението, като се оставят само новите листа. Трябва да се има предвид, че в края на лятото листата на хемерокалиса губят атрактивния си вид и пожълтяват и умират. Затова се засаждат в композиция с други растения, които да прикриват пожълтялата листна маса.

Разлики: Основна разлика между азалията и останалите растения от рода на рододендроните е размера. Друга разлика е разположението на цветовете – при рододендроните цветовете са разположени на снопчета по стеблата, докато при азалията цветовете са връхни на клонките. През периода на цъфтеж стеблата са толкова многобройни, че се превръщат в огромна цветна маса. Цветовете на азалията се разтварят по едно и също време и имат трайност няколко седмици. Изключение прави една малка група азалии, която цъфти на „гроздове”. Азалия Satsuki, произхождаща от рододендрона indicum както и близките й подобни видове са много популярни.

Култивиране: Азалиите са култивирани в продължение на стотици години, а днес чрез генна модификация и кръстоски, и са познати над 10 000 различни вида. Размножават се също и чрез семена които биват събирани и изсушавани.
Растението се развива най-добре в дренирани почви, може в саксия, предпочитат сенчести и хладни места. Предпочитат почви със слаба киселинност от 4.5 до 6 pH. Повечето видове имат нужда от постоянно подрязване и леко торене. Известно е, че не обичат често пресаждане, корените им нарастват изключително бавно.

Заболявания: Кафявото гниене може да бъде фатално за листата на растенията през ранна пролет. Препоръчително е поразените листа да се премахнат ръчно и да се третира с фунгицид.

Любопитно: Това е цветето на астрологическия знак стрелец.
Азалията е отровна за конете, овцете и козите, но не и за котките и кучетата.
В Корея се произвежда традиционно алкохолно питие, наречено Tugyonju – в буквален превод „вино от гроздовете на азалия”.
В китайската култура азалията е позната като „мисъл за домашния храст” (xiangsi shu) и е обезсмъртена в поезията на Фу Ту.