Някои от популярните видове и сортове са:
- A. praecox – вечнозелен агапантус, особено необикновен с това, че на един цветонос, може да има до 3 отделни съцветия.
· A. ‘Midnight Blue’ сорт мини агапантус произхождащ от Ирландия, листата са тревисти, достига размери до 40 см., цветът е наситено тъмно син.
· A.campanulatus – студоустойчив, отделните камбанки с с размери около 3 см, цветоносът достига около 70 см.
· A.’Castle of Mey’
· A. ‘Lilliput’

Отглеждане
Агапантусът необича тежки, преовлажнени почви, както и такива, които лесно пресъхват, особено през периода на активна вегетация, когато растението изисква обилно поливане – ключов фактор за обилен цъфтеж. Всъщност растението може да оцелее след 6-8 месечно засушаване, но това силно се отразява на цъфтежа. Много хранителните почви също трябва да се избягват, тъй като се провокира свръх развитие на слаби листа, които са лесно податливи на студ. Предпочита ярко слънчево огряване. Не се напада от неприятели, освен в много редки случаи от щитоносна въшка и червен акар.
Размножаването е чрез разделяне на коренищата – за вечнозелените видове на всяка 4 година, веднага след прецъфтяване, новите растения зацъфтяват още на следващата година. Листопадните видове се пресаждат на пролет, преди да започне вегетацията, веднага след засаждането се поливат обилно и след това не се поливат чак докато не се появат листата. Тези видове агапантус не обичат разделянето, цьфтят най-добре когато корените им напълно обхванат саксията и обикновено зацъфтяват на втората или дори третата година след разделянето. Семенно размножените растения зацъфтяват на третата или четвъртата година.

* за по-експериментално настроените градинари на Българска територия. Във Великобритания е напълно студоустойчиво, моят екземпляр отглеждан в саксия не мръзне при –15, вече 5 години зимува на тераса, на която температурите са само с 5 до 10 градуса по-високи от външните.

Източници на инфо и снимки:

http://www.agapanthus.org.uk
http://en.wikipedia.org/wiki/Agapanthus

от Blue sky » Вто Ное 24, 2009 10:16 pm

Семейство: Многогодишни растения от семейство Liliaceae – Лилиеви. Името Hemerocallis идва от гръцки ἡμέρα (hēmera) „ден“ и καλός (Калос) „красиви“ тъй като цвета се отваря обикновено по изгрев слънце и увяхва със залеза. Има видове, които цъфтят нощно време.
Синоними: Daylily
Разпространение: от Европа до Китай, Корея и Япония.
Описание: Регистрирани са около 60000 хибридни сорта, някои са силно ароматни, а самия род Hemerocallis наброява около 25 вида. Хемерокалиса има богата коренова система, част от която представлява доста удебелени шнуровидни корени, които понякога образуват ластуни. Цветовете са големи, фуниевидни, малко приличат на тези на лилиума, оранжеви, жълти, розови, червено-кафяви. Шестделни, с неголяма чашка, на която са разположени цветовете – от два до десет. Едновременно се отварят от един до три цвята, като цялото храстче цъфти от 25 до 30 дни. Цветоносите могат да са няколко – безлистни или с листа по тях, на височина до 1.00 метра. Видовете се описват по дължината на цветоноста – ниските до 30 см., средните от 30 до 60 см., а високите – над 90 см. Плода представлява тристенна кутийка с малки черни и лъскави семена.
Светлина: В естествени условия, в Далечния Изток и Източна Азия хемерокалиса расте в покрайнините на горите в храсталаците. Затова много често като препоръка при отглеждането му можем да срещнем изискване да се сади на сенчести или полусенчести места. Като се има предвид, че основните доставчици и развъдници, специализирани в размножаването и хибридизацията на хемерокалиса са в САЩ, Франция и Австралия и климата в тези региони, става ясно защо се препоръчва засаждане на сянка. При силното слънце там, хемерокалиса много бързо ще прецъфти. Адаптивно растение е, може да вирее на сянка, полусянка, но обилен цъфтеж ще се наблюдава само при добра осветеност.
Температура: Зимни температури – издържа до -15°С ÷ -20°С, летни температури до 25°С ÷ 35°С.
Поливане: Мощната коренова система позволява доставянето на влага за растението от дълбочина и не се влияе от повърхностното засушаване на почвата. Като оптимално условие за отглеждане се счита онова, при което горния слой на почвата на нивото на растителната розетка е сух, а влагата е в дълбочина на 20-30 см., където е разположена основната част на кореновата система. Това може да се постигне с мулчиране на терена около туфите на хемерокалиса.
Мулчиране: За мулчиране се изполват дребни дървесни парченца, натрошени дървесни кори или торф. Не бива да се ползва свежа дървесина – талаш или парченца дърво или кора. При мулчиране трябва да се остави незасипана почвата в основата на стеблата за да не пречи при поникването на новия прираст.
Подхранване: На пролет, когато израстват новите листа се подхранва с комплексен минерален тор. Обикновено се насипва в сухо състояние между туфите хемерокалис, направо върху почвата. При поливане се усвоява необходимото количество. Основното подхранване е месец след пика на цъфтежа, когато има период на покой, по време на който се залагат цветоносите за следващата година. Това осигурява обилен цъфтеж през следващата година.
Размножаване: Вегетативно и чрез семена.
При отглеждане от семена видовите характеристики не се запазват. Този метод се използва за размножаване на ботаническите видове и от селекционерите. Семената на хемерокалиса бързо губят кълняемост. Засаждат се прясно събрани непосредствено наесен или напролет през следваща година. Преди есенния посев семената се стратифицират при температура 2°С – 4°С в продължение на един и половина – два месеца. Растенията, отгледани от семена цъфтят след две – три години.
При вегетативно размножаване чрез делене на майчиното растение се запазват всички родителски характеристики. Препоръчва се разделяне на пролет. Сигнал, че е време за пресаждане е появата на новия прираст. Колкото по-рано се направи деленето, толкова по-малко се травмира растението. При разделяне на хемерокалиса в по-късен период, е възможно растението да не цъфне. Използват се не по-стари от 5- 6 години растения.
Особености: След прецъфтяване на растението, цветоносите се изрязват. В началото на зимния период се изрязва почти цялата надземна част на растението, като се оставят само новите листа. Трябва да се има предвид, че в края на лятото листата на хемерокалиса губят атрактивния си вид и пожълтяват и умират. Затова се засаждат в композиция с други растения, които да прикриват пожълтялата листна маса.

Разлики: Основна разлика между азалията и останалите растения от рода на рододендроните е размера. Друга разлика е разположението на цветовете – при рододендроните цветовете са разположени на снопчета по стеблата, докато при азалията цветовете са връхни на клонките. През периода на цъфтеж стеблата са толкова многобройни, че се превръщат в огромна цветна маса. Цветовете на азалията се разтварят по едно и също време и имат трайност няколко седмици. Изключение прави една малка група азалии, която цъфти на „гроздове”. Азалия Satsuki, произхождаща от рододендрона indicum както и близките й подобни видове са много популярни.

Култивиране: Азалиите са култивирани в продължение на стотици години, а днес чрез генна модификация и кръстоски, и са познати над 10 000 различни вида. Размножават се също и чрез семена които биват събирани и изсушавани.
Растението се развива най-добре в дренирани почви, може в саксия, предпочитат сенчести и хладни места. Предпочитат почви със слаба киселинност от 4.5 до 6 pH. Повечето видове имат нужда от постоянно подрязване и леко торене. Известно е, че не обичат често пресаждане, корените им нарастват изключително бавно.

Заболявания: Кафявото гниене може да бъде фатално за листата на растенията през ранна пролет. Препоръчително е поразените листа да се премахнат ръчно и да се третира с фунгицид.

Любопитно: Това е цветето на астрологическия знак стрелец.
Азалията е отровна за конете, овцете и козите, но не и за котките и кучетата.
В Корея се произвежда традиционно алкохолно питие, наречено Tugyonju – в буквален превод „вино от гроздовете на азалия”.
В китайската култура азалията е позната като „мисъл за домашния храст” (xiangsi shu) и е обезсмъртена в поезията на Фу Ту.

Продават ги и на пакет, ето няколко от сортовете : Dale’s Strain, Plum Pudding, Firefly, Pretty Polly, Snow Angel and Regina.

Ботаническото име цветето е получило в чест на немсия ботаник Хойхер. Англичаните го наричат петнист здравец, а у нас е известно като „сълзата на поета“.
От недотам ефектните природни видове хойхера съвременните селекционери са създали оригинални, приказно красиви сортове, които печелят обичта на цветарите по целия святТъй като корените имат склонност да излизат над почвата, хойхерите редовно трябва да се загърлят и засипват. Освен това трябва на 4-5 години да се разделят туфите, на които средата се е оголила, и да се засаждат на нови места. Така и най-лесно се размножават. Размножаванетосъс семена също не е трудно,но младите растения зацъфтяват на третата година.

Освен в градината, хойхерата е много ефектна и като саксийно цвете. Можете да я засадите в сандъчета, с които да украсите слънчевите си балкони и тераси. Подходяща е смес от равни части градинска почва, листовка и пясък. Зимата могат да прекарат на открито.

от dal » Пет Мар 05, 2010 8:37 am

Още по темата ТУК.

Нарцис бил много красив юноша, син на речния бог Кефис и нимфата Лириопи. Прорицателят Тирезий казал на родителите му, че тяхното дете, ще доживее до дълбока старост само ако никога не види лицето си. Нарцис станал много красив младеж и много жени се опитвали да се домогнат до сърцето му, но той бил безразличен към всички. Когато в него се влюбила нимфата Ехо, той я отблъснал. Един от херувимите който бил влюбен в жестоко отхвърлената от Нарцис нимфа решил да накаже Нарцис, като го накара да се влюби в собственото си отражение. И успял, а Нарцис умрял от любов по своя лик, появил се на повърхността на бисерно чистата речна вода. На това място пораснали красиви бели и жълти цветя, които сега наричаме нарциси.

Родът NARCISSUS е съставен от 60 вида, произхождащи от умерените райони на Централна и Западна Европа, Западна Азия, Северна Африка. В нашата флора не се срещат представители на този род. Много видове от рода отдавна се ценят и се отглеждат като декоративни растения. Създадени са над 12000 култивирани сорта със сложен хибриден произход, обединени под наименованието Narcissus x hybrida hort.

Нарцисите предпочитат слънчеви или леко засенчени места. Не понасят варовити и заблатени почви – идеално се развиват на рохкава песъчливо-глинеста почва, наторена с прегорял оборски тор. Растенията се нуждаят от обилно поливане без задържане на вода в почвата, особено след цъфтежа, защото тогава в луковицата се залага бъдещият цвят. Засаждането на луковиците трябва да става през втората половина на септември до началото на октомври, тъй като тогава започва началото на вегетацията след летния покой и под повърхността на почвата започва да расте нивият летораст. С настъпването на отрицателните температури растежът спира и се възобновява рано напролет. След цъфтежа през април – май листата се запазват още известно време, фотосинтезират, натрупват резервни хранителни вещества в луковичните люспи. През юни листата засъхват, корените също и растенията навлизат в период на покой. Първото подхранване с минерални торове се прави при настъпване на вегетацията, второто при появата на цветоносното стъбло и третото в края на цъфтежа. В началото по-интензивно е азотното торене, а след това калиевото и фосфорното. Поливките през вегетацията спомагат за увеличаване височината на цветоносното стъбло, удължават периода на цъфтеж и образуването на по-едри луковици. Нарцисите се размножават лесно чрез отделяне на новите луковички, които зацъфтяват на втората, третата година. Бебетата се отделят от майчината луковица през втората половина на лятото; в края на лятото по-големите се засаждат по-дълбоко, а малките по-плитко.

Според Кралското ботаническо дружество R.H.S., нарцисите се делят условно на 14 групи.

от Blue sky и erik1001» Пет Мар 05, 2010 7:36 am