Градината на Миро
Публикувано на: Мар 5, '16, 12:06
Това не мога да не го преразкажа, като увертюра към няколко теми: градината на Миро и книгата на Миро.
Мирови са наши съседи, приятелско семейство на хабилитиран ботаник и орнитолог, децата ни са съученици. Миро е запалил Васко да отглежда рододендрони. Самият той има забележителна колекция.
И така: Миро пише книга за рододендроните. Това е епична творба, обхванала усилията на произволни стълпотворения от творци, гравитиращи около Миро, за периода от последните две или три… десетилетия. Поне аз така си го представям от разказите и компютърните презентации на самия автор. Книгата наистина ще е някакво маниашко, сувенирно, ювелирно, бутиково произведение на изкуството. Според мен, малко еклектично, но не и за сметка на качеството и информационната, градинарската, изследователската и научната стойност на текстовете. Но, така или иначе, Миро пише книгата си като симфоничен композитор, който преди развръзката на своята гениална опера, непременно държи оркестърът и певците да ви представят и фрагменти от следващите му произведения. Не знам дали е, за да ви държи в напрежение или просто да ви удави в стихията на идеите си, но… така го прави.
Каква се явявам аз в серпентината на това творческо торнадо?
Естествено,… бях поканена като художник-ентусиаст!
Измежду няколкото истински такива…
Една от предстоящите книги на Миро е посветена на дървовидните божури. В тази връзка той и един от неговите сътрудници по предпечатното оформление – Лупи, снощи ме посетиха, за да ми дадат флашка със снимки на божури, по които да се ориентирам и да рисувам разтвор на книгата. (Всъщност ние май се оказваме някакви перковци, побратимени в лудостта, защото пари в цялата история няма.)
Моля, позволете ми да ви разкажа как премина снощното посещение. Миро и Лупи влизат в двора, кални, с шапки и раници, с гумени ботуши, до сетен светлик останали в градината на Васко Зографов, за да снимат зимни рододендрони.
Каня ги вътре. Леглото пред камината е разбишкано, защото мъж ми е подремвал следобеда. Той седи в единия ъгъл и чертае някакви схеми на лаптопа си. Стоплям баница в една голяма чиния, донасям листове и моливи и сядаме около масата. Лупи стои прав до ъгъла на масата, в разкрачен стоеж на ширината на раменете, със скръстени ръце, без да си сваля лентата от главата и раницата от гърба.
– Няма ли да седнеш? – питам аз след кратко уточнение „ти“ или „Вие“.
– Не, аз оставам прав, защото Мирон няма техническа представа какво иска и така, както рисува китки, ще измисли още четири глави от книгата, за които никога преди не се е сещал и ще почне да ти ги обяснява и тях. Трябва да стоя прав, за се притеснява, да контролирам положението отвисоко. Иначе тука си осъмваме.
Аз почвам да хихикам и прехвърлям снимките от флашката. Лупи не трепва нито с мускул от лицето си, стои невъзмутим.
Миро, който е висок и тънък, гледа на храната с поетичен възторг и винаги е хронично гладен, взима молива, обяснява със сияйно лице, ръкомаха и скицира разтвора, яде баница:
– Ами, да, важното е да си измисляме нещата. Тия работи може никога да не станат, може всичко утре да спре, но ние трябва да ги измисляме и нас това не бива да ни отказва, нали така? Мммм, страшна баница. Лупи, искаш ли? Яж баница! – Разчупва последното парче на две по-малки и подава едното на Лупи.
Докато аз придърпвам илюстрацията на разтвора, за да питам нещо за мащаби, отстъп от ръба и пр., Лупи отговаря с равен тон:
– Слушам – и със същата каменна физиономия поема пачето баница. – К’вото каже Партията, ние го правим. Партията не знае какво иска и как го иска, но ние сме длъжни да ѝ го изпълним.
При това изречение ръката ми увисва във въздуха, моливът замира по средата на движението и аз прихвам. Лупи дояжда баницата, като уред, курдисан да дъвче по секунди.
След опразването на чинията правим последни технически уточнения (всъщност прави ги Лупи, защото аз и Миро не можем) и те си тръгват.
- Телефона взе ли си? Флашката? – изстрелва Лупи няколко контроли преди излизане, докато Миро обикаля хаотично кухнята и коридора, където е разпилял шапки, шалове и друг багаж.
- Да.
Е, шапката му остана у нас. Явно пак ще идва тия дни.
Всъщност между снимките на флашката беше метнал и снимки от божурите в собствената си градина. Това било „грешка“, както самият той обясни.
Да, де, ама ще ги пусна във форумите, предупредих го аз. Кой е правил снимките? – питам.
– Миро, естествено. От сърце! – беше присмехулният отговор на Лупи.
Ами, това е. Пускам ви "сгрешените снимки" и се изнасям и аз в градината:
Снимки: Мирослав Енев
Мирови са наши съседи, приятелско семейство на хабилитиран ботаник и орнитолог, децата ни са съученици. Миро е запалил Васко да отглежда рододендрони. Самият той има забележителна колекция.
И така: Миро пише книга за рододендроните. Това е епична творба, обхванала усилията на произволни стълпотворения от творци, гравитиращи около Миро, за периода от последните две или три… десетилетия. Поне аз така си го представям от разказите и компютърните презентации на самия автор. Книгата наистина ще е някакво маниашко, сувенирно, ювелирно, бутиково произведение на изкуството. Според мен, малко еклектично, но не и за сметка на качеството и информационната, градинарската, изследователската и научната стойност на текстовете. Но, така или иначе, Миро пише книгата си като симфоничен композитор, който преди развръзката на своята гениална опера, непременно държи оркестърът и певците да ви представят и фрагменти от следващите му произведения. Не знам дали е, за да ви държи в напрежение или просто да ви удави в стихията на идеите си, но… така го прави.
Каква се явявам аз в серпентината на това творческо торнадо?
Естествено,… бях поканена като художник-ентусиаст!
Измежду няколкото истински такива…Една от предстоящите книги на Миро е посветена на дървовидните божури. В тази връзка той и един от неговите сътрудници по предпечатното оформление – Лупи, снощи ме посетиха, за да ми дадат флашка със снимки на божури, по които да се ориентирам и да рисувам разтвор на книгата. (Всъщност ние май се оказваме някакви перковци, побратимени в лудостта, защото пари в цялата история няма.)
Моля, позволете ми да ви разкажа как премина снощното посещение. Миро и Лупи влизат в двора, кални, с шапки и раници, с гумени ботуши, до сетен светлик останали в градината на Васко Зографов, за да снимат зимни рододендрони.
Каня ги вътре. Леглото пред камината е разбишкано, защото мъж ми е подремвал следобеда. Той седи в единия ъгъл и чертае някакви схеми на лаптопа си. Стоплям баница в една голяма чиния, донасям листове и моливи и сядаме около масата. Лупи стои прав до ъгъла на масата, в разкрачен стоеж на ширината на раменете, със скръстени ръце, без да си сваля лентата от главата и раницата от гърба.
– Няма ли да седнеш? – питам аз след кратко уточнение „ти“ или „Вие“.
– Не, аз оставам прав, защото Мирон няма техническа представа какво иска и така, както рисува китки, ще измисли още четири глави от книгата, за които никога преди не се е сещал и ще почне да ти ги обяснява и тях. Трябва да стоя прав, за се притеснява, да контролирам положението отвисоко. Иначе тука си осъмваме.
Аз почвам да хихикам и прехвърлям снимките от флашката. Лупи не трепва нито с мускул от лицето си, стои невъзмутим.
Миро, който е висок и тънък, гледа на храната с поетичен възторг и винаги е хронично гладен, взима молива, обяснява със сияйно лице, ръкомаха и скицира разтвора, яде баница:
– Ами, да, важното е да си измисляме нещата. Тия работи може никога да не станат, може всичко утре да спре, но ние трябва да ги измисляме и нас това не бива да ни отказва, нали така? Мммм, страшна баница. Лупи, искаш ли? Яж баница! – Разчупва последното парче на две по-малки и подава едното на Лупи.
Докато аз придърпвам илюстрацията на разтвора, за да питам нещо за мащаби, отстъп от ръба и пр., Лупи отговаря с равен тон:
– Слушам – и със същата каменна физиономия поема пачето баница. – К’вото каже Партията, ние го правим. Партията не знае какво иска и как го иска, но ние сме длъжни да ѝ го изпълним.
При това изречение ръката ми увисва във въздуха, моливът замира по средата на движението и аз прихвам. Лупи дояжда баницата, като уред, курдисан да дъвче по секунди.
След опразването на чинията правим последни технически уточнения (всъщност прави ги Лупи, защото аз и Миро не можем) и те си тръгват.
- Телефона взе ли си? Флашката? – изстрелва Лупи няколко контроли преди излизане, докато Миро обикаля хаотично кухнята и коридора, където е разпилял шапки, шалове и друг багаж.
- Да.
Е, шапката му остана у нас. Явно пак ще идва тия дни.
Всъщност между снимките на флашката беше метнал и снимки от божурите в собствената си градина. Това било „грешка“, както самият той обясни.
Да, де, ама ще ги пусна във форумите, предупредих го аз. Кой е правил снимките? – питам.
– Миро, естествено. От сърце! – беше присмехулният отговор на Лупи.
Ами, това е. Пускам ви "сгрешените снимки" и се изнасям и аз в градината:
Снимки: Мирослав Енев
Браво!