Легенди за цветята

[orkud]

Цвете в сърцето

Публикувано от Хоризонти на 17.04.2011

В едно забутано селце пристигнал вълшебник. Обиколил го цялото и докоснал всеки жител с вълшебната си пръчица. И у този, когото докосвал, сърцето ставало видимо и прозрачно.

Оказало се, че във всяко сърце има цвете.

У едно момченце било синя камбанка. И когато се смеело, тя весело звъняла:“Дзън, дзън, дзън!“

У рижото момиченце, като малко слънце, цъфтял слънчоглед.

Учителката в розов костюм криела в сърцето си роза. “ А шиповете …, те са просто за всеки случай. Но като цяло съм добра…“- казала тя смутено.

В сърцето на стария фелшер трепкала бяла хризантема.

Селото разцъфнало като ботаническа градина.

Нямало две еднакви цветя. Имало и обикновени полски, имало и непознати, на които не знаели имената. Но всички били много красиви. Та нали грозни цветя няма.

А в сърцето на един стар, заядлив дядо се оказало, че расте кактус.

- Погледнете, в сърцето му е пълно с тръни! Ама че проклетник! – завикали съселяните му.

- Това не са тръни, а трънчета! – обидено мърморел дядото. – Да бяхте проживяли моя живот, нямаше да дрънкате!

- Нека Ви помогна да ги извадим – предложил грижовният фелшер и започнал внимателно да вади трънчетата с пинсета.

Хората се стълпили около тях и започнали да дават съвети:“По-внимателно! Не забравяй за дезинфекцията! Я, там едно как дълбоко се е забило! Вижте, вижте дядото, той се подмладява пред очите ни!“

Сърцето на дядото вече не било набодено като игленик, станало му леко, радостно и необичайно приятно, че толкова народ се развълнувал от неволята му, отпуснал се, усмихнал се и кактусът целият се покрил с големи червени цветове.

- Даа, некрасиви хора няма! Всеки притежава собствена красота – радвали се жителите на селото.

източник http://horizonti.info/prikazki/?p=891" onclick="window.open(this.href);return false;

[orkud]

ХИАЦИНТ

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.


Извънредно хубавият, равен по красота на самите богове олимпийци Хиацинт, младият син на царя на Спарта, бил приятел на стрелометеца бог Аполон. Аполон често идвал на брега на Еврота в Спарта при своя приятел и там прекарвал с него времето си, като ходели на лов по планинските склонове, обрасли с гъсти гори, или като се занимавали с гимнастика, в която спартанците били тъй изкусни.

Веднъж, когато вече наближавало горещо пладне, Аполон и Хиацинт се състезавали в хвърляне на тежък диск. Все по-нависоко се издигал към небето бронзовият диск. Ето, напрегнал сили, хвърлил диска могъщият бог Аполон. Дискът се издигнал нависоко, до самите облаци и блестейки като звезда, взел да пада към земята. Изтичал Хиацинт към мястото, където трябвало да падне дискът. Той искал по-скоро да го вземе и да го хвърли, за да покаже на Аполон, че той, младият атлет, по умение да хвърля диск няма да отстъпи на него, бога. Дискът паднал на земята, отскочил от удара и със страшна сила ударил по главата притичалия Хиацинт. Хиацинт със стон паднал на земята. Алена кръв бликнала като ручей от раната и обагрила тъмните къдрици на хубавия младеж.

Притичал се изплашен Аполон. Навел се над приятеля си, привдигнал го, сложил окървавената му глава на коленете си и се мъчел да спре леещата се от раната кръв. Но всичко е напразно. Хиацинт побледнява. Потъмняват Хиацинтовите очи, които винаги са били тъй ясни; безсилно клюмва главата му като венчето на полски цветец, увяхващ под палещото обедно слънце. В отчаяние Аполон извикал:

— Ти умираш, мили приятелю! О, нещастие, нещастие! Ти загина от моята ръка! Защо ли хвърлих тоя диск! О, да можех да изкупя вината си и заедно с тебе да сляза в безрадостното царство на душите на умрелите! Защо съм безсмъртен, защо не мога да те последвам!

Аполон здраво държи умиращия приятел в обятията си и сълзите му падат върху окървавените къдрици на Хиацинт. Хиацинт умрял, душата му отлетяла в царството на Хадес. Аполон стои над тялото на умрелия и тихо шепне:

— Ти винаги ще живееш в сърцето ми, прекрасни Хиацинте. Нека споменът за тебе живее вечно и у хората.

И ето, както рекъл Аполон, от кръвта на Хиацинт израсло алено ароматно цвете — хиацинтът (зюмбюлът), а върху венечните му листчета се е отпечатал скръбният стон на бог Аполон. Споменът за Хиацинт е жив и у хората; те го чествуват с тържества през дните на хиацинтиите.

[orkud]

източник http://www.topshop.bg/index.asp?tn=arti ... 03944&uem=" onclick="window.open(this.href);return false;


Езикът на цветята – ключ към тайните чувства

Езикът на цветята, като повечето символни езици, има дълбоки исторически корени. Той е донесен от крал Чарлз ІІ в Швеция от Персия през 17 век, но има своето начало в по-стари антични традиции, а така също и в турската традиция Салем – „езикът на обектите” – според която различните обекти имат свое скрито значение, което може да предава съобщения без думи.

Езикът на цветята процъфтява през времето на Викториянската епоха, когато откритото изразяване на любовни симпатии и сексуални помисли се считало за неморално и деградиращо обществото. Ето защо езикът на цветята се наложил като деликатен шифър, чрез който младите влюбени си комуникирали.

Според някои тази апокрифност на чувствата, страхът и забраната за свободното им изразяване, чувството за нещо съкровено и тайно, са родили по-силната и отдадена романтика на онази епоха, в противовес на днешната показност.

Тази богата, чувствена символика на цветята, способна да кодира емоционалният свят на човека, не е чужда и на българската традиция, както показва и Йордан Йовков в разказа си „Последна радост”.

Днес този език отдавна е загубил значението си, а голяма част от него е потънала безвъзвратно в забрава. Известно е, че не само всяко цвете има свое значение, но различните му цветове изразяват различни нюанси, а понякога и цели идеи. Така един букет с комбинации от различни цветя е можел да предаде цяло едно послание на чувства.

Днес сме запазили относително цялостно само нюансите в посланията на розата, карамфила и може би на още някои други цветя. Ето и накратко и няколко популярни примера:

Агримония – благодарност.
Анемония – самота; „Прекалено си недостъпна в любовта.”
Виолетка (синя) – преданост.
Виолетка (бяла) – благоприличие, сдържаност.
Гергина – вж. далия.
Глухарче – кокетност.
Далия – елегантност и достойнство.
Карамфил (розов) – женска любов.
Карамфил (бял) – пренебрежение.
Карамфил (розов) – своенравие, непостоянство.
Карамфил (червен) – „сърцето ме боли за теб”.
Карамфил (жълт) – отхвърляне, разочарование.
Кокиче – утеха или надежда.
Крем (ален) – чистота, невинност.
Крем (бял) - възхищение.
Лавандула – недоверие, подозрение.
Лале (червено) – Обичам те.
Лале (жълто) – безнадеждна любов.
Латинка – патриотизъм.
Лобелия – злоба, неприязън.
Люляк (розов) – смърт.
Люляк (бял) – първи тръпки на любовта.
Маргаритка – търпение.
Незабравка – истинска любов.
Розмарин – памет, спомени.
Хелиотроп – преданост.
Хризантема (червена) – влюбен съм.
Хризантема (жълта) – показна любов.
Едно от цветята, чиито нюанси на значенията са добре запазени, е розата. Ето какво значат различните рози:

Червени рози

Те са малко спорен символ – в някои речници за езика на цветята се посочват като обявление за война. Но по-популярни са станали, като израз на романтична любов и страст.

Розови рози

показват любов от пръв поглед – обсебваща и бурна.

Коралови рози

Страстният им цвят е знак за сладострастие. Специалистите от Викторианската епоха съветват да се внимава с това цвете, та да не оскърбите дамата, на която го подарявате.

Светло розови рози

Знак за радост и щастие.

Бели рози

Символ на истината и невинността. Те казват: "Липсваш ми!" и "Прекрасна си!"

Тъмно розови рози

Казват "Благодаря ти."

Жълти рози

Символ на приятелство и свобода – не ги изпращайте, ако имате романтични и дългосрочни планове.

Изсъхнали рози

"Свърши се."

[Миша]

Оркуд,благодаря за прекрасните разкази!

А ето как Елин Пелин разказва за розите

Черни рози

Има рози благоуханни. Тяхната нежна краска прилича на оная фантастична краска,
с която усмивката на слънцето багри малките пушести облачета, които вечер го
изпращат отдалече.

*

Има рози червени. Те напомнят цвета на жива рана и всяко тяхно цветолистче
прилича на кърваво петно.

Това са огнените рози на страстта.

*

Има рози жълти, жълти като пламъка на восъчна свещ, като лицето на есента. Това
са тъжните рози на раздялата, розите на примирението със съдбата.

Поздравете мълком тия благородни рози, когато ги видите да красят гърдите на
някого.

*

Има рози бели, бели като луната, когато сутрин слънцето я заварва още на небето
и погледите им се срещат.

Това е розата на мълчаливата и безнадеждна любов, на копнежа и на тъжните
самотни мечти.

*

Има рози черни, те са рози вечни, защото никога не процъфтяват. Шиповете им са
остри и цветолистчетата големи и къдрави.

Тия странни рози растат в човешките души.

Това са черните рози на тъгата.

[orkud]

Момина сълза



Управител на Хисаря бил закоравелият Хасан бей, комуто и аллах не можел да изчисли зулумите. Вечно обикалял из съседните села, възседнал породист кон, не за данъци и грабежи, а да съзре някоя хубавица, която да запълни мястото на по-старите в харема му. Затова жените се криели от погледа му, когато узнавали за неговото идване. Само едно момиче през тези години успяло да се укрие от нечестивия му поглед и станало чудно хубава мома. Гордеели се с нея роднините, но една тежест притискала сърцата на селяните — да не би проклетият Хасан бей да я открие. И се случило най-лошото. Съзрял я турчинът, и още на другия ден изпратил гавазите си да я доведат в харема му. Цяло село се изпроводило да моли за милост, много сълзи и много плач придружили пътя й дотам. Но нищо не могло да охлади коравата душа на управника. Още no-кораво било сърцето на младата българка. Тя се простила от живота, но за вярата си решила да се държи докрай. Какво ли не правел Хасан бей, за да я предразположи към себе си. Давал й обещания, каквито на друга жена не бил давал. Дарил й дрехи от сърма и коприна, в краката й стояли нанизи от злато и сребро. Но... нищо не помагало. Тя продължавала да не го забелязва, защото умът и душата й принадлежали на изгората, останал в селото.

Тогава турчинът решил да си отмъсти така, както никой дотогава. Поканил знатни турци от Филибето и устроил пищен обед. Когато гостите преяли и препили, домакинът заповядал да съб лекат гяурката гола, да намажат тялото й с гюлово масло и така да излезе и разнесе тавата със сладкишите.

Тези, които я познавали в харема и не веднъж виждали до къде отива гордостта й, помислили, че тя няма да изпълни волята на господаря. Очаква ли no-скоро да се хвърли от високия чардак, отколкото гола и унизена да поднесе на гостите сладкишите. Но младата българка излязла с дебелата бакърена тава върху главата си. Срамът отстъпил място на голямата й злоба, защото това, което била замислила, трябвало да се извърши.

Тя се приближила до Хасан бей спокойна, дори малко усмихната. Душата на стария турчин се поотпуснала!

— Най-сетне!... Благодаря ти, аллах!...

— Най-сетне... — повторил той и засукал дебелите си мустаци. — Дойде й умът в главата!...

Всички турци, станали от местата си и онемели от ненагледната хубост на моминското тяло. започнали да цъкат. Беят се унесъл в сладострастните си мисли за настъпващата нощ...

Когато българката дошла до него, тя издигнала още no-високо тежката тава и с всичка сила я стоварила върху голото му теме. Докато се развикали и разтюхкали гостите, Хасан бей заминал при аллаха.

— Да получи най-жестоката смърт! — решили в конака.

Една привечер в крепостта станало невероятно зрелище. Още предишния ден заптиетата издигнали висока камара със сухи дърва, а по средата й побили кол. Там докарали българката, за да бъде изгорена жива. Насъбрало се мало и голямо. Преди да я завържат за гредата, турците я съблекли гола, намазали тялото й вместо с гюлова вода с катран и я подпалили. Не се чул нито вик, нито стон. След малко всички, които гледали, онемели. Две бистри сълзи паднали от моминските очи и тозчаз изпод краката й бликнал топъл извор. Тя бавно, бавно се потопила в него.

Оттогава този извор получил името Момина сълза. Много години се търкулнали, но легендата за момата не отшумяла, защото тя била свързана с извора, който не пресъхнал.

източник http://www.hisarbg.com/info/momina_salza.aspx" onclick="window.open(this.href);return false;


НЕВЕСТИН КАМЪК КРАЙ ТРИГРАД

Името на тази местност се свързва с времето, когато турците са завладявали земите ни. Нашествениците били зли и жестоки, защото срещали яка съпротива от българите навсякъде. Османлиите нямали милост към никого: посичали възрастни мъже и жени, заробвали красиви моми и невести, пленявали годното мъжко население. Настанала страшна страхотия - дете у майка писнало. Мнозина хванали горите и оттам давали отпор на завоевателите. С техните имена и подвизи са свързани много места, извори, пътеки, пещери и скали. И Невестин камък дотогава е имал друго име. Когато турците покорили родопското население, а по-късно почнали да го помохамеданчват, настанали отново страшни времена - пак хукнали българите да бягат и да се крият из планинските усои и гори.

Една невеста била непразна, не искала детето й да се роди в чужда вяра, та рекла да се скрие и да го роди българче, пък после каквото става, да става. И тръгнала из планината. вървяла, вървяла, без да спре някъде - без път и посока. ай-после се изкачила на една височина до този камък и седнала да отпочине, защото глад и жажда стопили силите й. И както легнала да си почине, така и умряла - предала богу дух при камъка. Дълго време никой не минал край това място. Най-сетне пътят довел няколко девойки - бягали от турците. И те седнали при камъка да отпочинат, и видели мъртвата невеста - била много красива, като заспала. Девойките заплакали от жал към тая погинала хубост. Сълзите им били кървави от мъка. И там, където паднали, поникнало цветето момина сълза. Сълзите били кървави, а цветето е бяло и уханно, та всички го харесват и когато минат оттам, берат. Оттогава и името на тази камениста височина е Невестин камък. От нея се открива широка и красива гледка и през цялата година цъфти момина сълза.
http://www.omda.bg/bulg/legends/nevesti ... rigrad.htm" onclick="window.open(this.href);return false;


Една стара руска легенда разказва за момините сълзи, които израсли от сълзите на водната княгиня Волхова. Тя пламенно обикнала храбрия гуслар Садко. Но когато Волхова научила за горещата любов на Садко към Любава, излязла на брега, за да послуша за последен път чудесните песни на своя любим. На тя го търсила напразно по брега, дълго блуждала по поля, по блата и гори, вслушвайки се в звуците на нощта. Накрая сред стройните брези Волхова забелязала два силуета на лунната светлина. Това бил Садко. А до него била Любава. Безмълвна, с наранено сърце гордата красавица се обърнала и тръгнала убита от любовна мъка, за да се скрие в своето студено царство. И само луната видяла как от прекрасните й сини очи се ронели бисерни сълзи. Те падали в меката трева, превръщайки се в бели цветя. Така се появили момините сълзи - символ на красотата на любовта и болката на чистото, нежно, горещо моминско сърце.
В Англия гласи легендата, че момините сълзи растат в гората на онова място, където приказният Леонард е победил дракона. Три дни и три нощи се борил светия Леонард със страшния дракон. А на четвъртия ден ужасното чудовище изчезнало само в гъстата гора, за да не се появи повече никога. Драконът е символ на езичеството, а светецът — на християнството. На това място, където на земята паднали капки от свещената кръв на Леонард, израсли момини сълзи и техните чисти камбанки разнасят победния химн.
Според немска легенда бялата дева с букет момини сълзи, която им се яви в лунна нощ, непременно ще им покаже месторазположението на скритото съкровище.
От XVII век французите отбелязват празника на момините сълзи. Всяка година, в първата неделя на месец май младите отивали в гората за момини сълзи, после с тях украсявали стаите, первазите на прозорците, забождали букетчета върху дрехата си, а след това започвало пиршество и танци. Юношите, поканвайки девойките на танц им подавали букетче момини сълзи. И ако девойката приеме поканата, тя подарява на младежа своето букетче и понякога този скромен подарък ги съединява за цял живот: давайки съгласието си за брак, момичето се закичвало с букетчето момини сълзи от своя любим. От този момент се смятало, че двамата са сгодени. Ако отклонява предложението - тя го хвърляла на земята. Да хвърлиш стрък от нежното цвете под краката си, означавало, че показваш неуважението си.
Според древните римляни момините сълзи са капчици от ароматната пот на богинята на лова Диана, паднали в тревата, когато тя бягала от влюбения в нея Фавън.
В други легенди се разказва, че белите цветчета са израснали от перлите на гердана на Снежанка или че това са фенерчетата на джуджетата.
източник http://legendite.blogspot.com/2009/11/blog-post_02.html" onclick="window.open(this.href);return false;

[orkud]

Обичам да чета " Малкият принц" и мисля, че това е книга за цял живот. Вашите красиви рози ми напомниха ето това
Ето линк към цялата книга за децата в нас http://malkiqtprinc.atspace.com/21.htm" onclick="window.open(this.href);return false;

"Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...


Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни."

[Гео, граф]

Скоро по някакъв повод рових с стари теми в dir-а и попаднах на етимологията на израза "в дън гори тилилейски''. Разрових се още из нета и открих това :

= Lilea (Lilaea, Lilaia) е наяда - нимфа, която има власт над изворите, ручеите и потоците, дъщеря на Кефис (речен бог), син на Океан и Тетия. Лилея е пазителка на река Кефисос, протичаща през Делфи.
Селцето Lilaia ( името на което е произлязло от нимфата ) се намира в област, позната в древноста като Фокида. Граничи с Етолия, Тесалия и Беотия. Та лилея ( на гръцки Of Lilaia ) може да се преведе като "на Лилея". Талилейски лесно може да се трансформира като "тилилейски". Т(и,а)лилейски гори - планините на Лилея. А планината на Лилея е Парнас или както е по-известен - Mount Parnassus или Монпарнас, днес най-големия гръцки ски-курорт.

= В народните приказки – непристъпни, далечни, тайнствени гори.

[Мария Николова]

Скоро по някакъв повод рових с стари теми в dir-а и попаднах на етимологията на израза "в дън гори тилилейски''. Разрових се още из нета и открих това :

= Lilea (Lilaea, Lilaia) е наяда - нимфа, която има власт над изворите, ручеите и потоците, дъщеря на Кефис (речен бог), син на Океан и Тетия. Лилея е пазителка на река Кефисос, протичаща през Делфи.
Селцето Lilaia ( името на което е произлязло от нимфата ) се намира в област, позната в древноста като Фокида. Граничи с Етолия, Тесалия и Беотия. Та лилея ( на гръцки Of Lilaia ) може да се преведе като "на Лилея". Талилейски лесно може да се трансформира като "тилилейски". Т(и,а)лилейски гори - планините на Лилея. А планината на Лилея е Парнас или както е по-известен - Mount Parnassus или Монпарнас, днес най-големия гръцки ски-курорт.

= В народните приказки – непристъпни, далечни, тайнствени гори.

Страхотно интересно!!! Благодаря ти за удоволствието, Графиньо!

[Димана]

Легендата за Нарцис по Оскар Уайлд

Тази легенда е за Нарцис - хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова заслепен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.
Когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? - попитали ореадите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по добре от теб? - отговорили изненадани ореадите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всики път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота...

[Гео, граф]

Приказките на Оскар Уайлд навяват тъга. Те не са за деца, а за пораснали деца. Благодаря ти, че си се сетила, Димана !