ИСКАМ ПРОШКА
-
Deleted User 1445
Re: ИСКАМ ПРОШКА
Простете, мили хора! Простено е!
Има нещо много магично в ритуала на Прошката, доскоро в селото, в което сме, палеха огньове и младите ги прескачаха, точно пред нас, общинска мера, сега е частен парцел вече и ритуала замина, но децата помнят.
Има нещо много магично в ритуала на Прошката, доскоро в селото, в което сме, палеха огньове и младите ги прескачаха, точно пред нас, общинска мера, сега е частен парцел вече и ритуала замина, но децата помнят.
Re: ИСКАМ ПРОШКА
calico написа:Искам прошка от момичетата от Варна, от Къщичка, от Тутти, от Мечтица, от Мария, от всички които неволно съм засегнала и обидила покрай сагата с розите на Деси. МОМИЧЕТЕ, ПРОСТЕТЕ!!! Моля ви, елате си!!
Искам прошка от всички останали, за изминалата година, които са се почувствали наранени от мен и от някои мои думи и действия.
Давам прошка от сърце на всички, които са били по-резки и груби в думите си към мен.
Обичам ви!
Прости calico.
Простено да ти е .
-
elmaz
- Кафеджия/Кафеджийка
- Мнения: 1887
- Регистриран на: Юни 19, '14, 16:03
- Дал благодарност: 12 пъти
- Получил благодарност: 3 пъти
Re: ИСКАМ ПРОШКА
Във връзка с днешния ден за прошка
искам да пусна откъс от моя любима книга
ПРОШКА. ВОЛНА!
"... – Бабо Магде, чувала съм едно изречение: „Прости ми това, което волно или неволно съм ти причинил!”
– Точно тъй. А отговорът му е: „ Прощавам ти, прости и ти!”.
– Звучат ми някак тежко, ама безсмислено.
– Ами те са си такива тез думи, пусти. Нищо няма в тях. Хората в днешно време, с тия думи само отбиват номера. Хем тежко звучат, хем нищо не казват, щото са пак попска измислица. Някога хората са знаели, че обидата прави тежка рана. И тая рана, с времето спира да кърви, ама оставя белег. А на тоз белег му е нужен мехлем, за да зарасне. Даже и на децата. Какво е то туй „волно или неволно”? Неволното за всяка душа е ясно, че не е изтървано от злост. Тя го познава и не страда от него. А волното? Оная рана, дето по своя воля си нанесъл? Е, тя има нужда от лек. Всяка молба за прошка трябва да бъде ясно речена! На нанесената рана трябва да ù бъде дадено име, за да бъде то мехлем. Звъня ти аз по телефона и ти казвам, прости ми туй, дето волно ти причиних. Само мир да има. Ама ако и аз не знам какво съм ти точно сторила? Ако хич не си давам сметка за него? Или пък, ако не го виждам чак като толкоз голямо зло? Раната в твоята душа има нужда аз да дам име на вината си. Да ти река - преди две години, Райно, ти сторих това и това. Лошо съм сторила, тежи ми, искам ти прошка. Тогаз твойта душа разбира, че мойта се покайва. Само честното ми покаяние ще излекува твойта рана. Душата не мож я излъга с „волно и неволно”, тя иска да чуе, че аз съм разбрала. И ми е мъка. И от сърце искам прошка, щото ти си ми важна. Всяка ранена душа има насъщна нужда да чуе, че душманинът ù разбира и се покайва искрено! Когато няма проумяване на вината, няма и прошка!
– Веднъж един стар приятел, който жестоко ме беше предал каза: „Хайде стига вече си гледала страшно и си се сърдила! Ето, извинявам ти се, мир да има! Доволна ли си сега?”
– И ти?
– Стана ми още по-обидно. И май с времето по-тежко ми става...
– Попът, ако го питаш, той веднага ще ти рече, че требе да се смириш и да простиш. Ама да му носиш много здраве от мене, щото човещината не работи тъй. Ако можеше човекът ей тъй да прощава на душманина си волното и неволното, друг щеше да е светът. Душманинът и той требе да даде. Само тъй ще спре да бъде душманин. Тъй е честно. Тъй и двете души са в мир. При мене скоро дойде една жена. Мъж ù цял живот се отнасял с нея като към скот, намерила най-после сили и си тръгнала. Вече 5 години не го е ни виждала, ни чувала. Идва и ми вика, край, добре съм вече, всичко съм му простила! Тъй ли, викам, ако сега мине оттука Васил и те заговори, какво ще му речеш? Няма какво да приказвам аз с него, вика, минавам отсреща, на другата страна на улицата. Ей туй ù беше на тая жена прошката. Ама ако един ден тоз Васил събере сили и отиде да ù рече, Верке, бях лош с тебе, и ръка съм ти вдигал, и живота ти отрових, ама... моля ти се, прости ми...деца имаме, един хляб сме яли, толкоз години сме живели заедно... дай да се простим! Друго ще е. Тогаз ще позволи и на него си и на жена си да изплачат една кофа сълзи и да очистят чернилката. Може и да не се съберат, но ще стоварят огромен товар от плещите и ще отворят място за ново добро.
– Нали казват, че времето лекува...
– Нищо не лекува времето. Времето само ти дава да свикнеш с болката. Човекът има голям даян, Райно. Той свиква с всичко. И затворен в килия свиква. И на хляб и вода свиква. И да го биеш през ден, пак свиква. Ще си намери начин, ще се сгъне малко и ще свикне. И Верка тъй. Беше свикнала с мисълта, че някъде по тоя свят ходи нейният душманин, ама достатъчно ù беше, че е далеч от нея. И хич не беше простила. И ти след време ще свикнеш. Няма да простиш на твойта майка, но ще свикнеш с болката и вече няма да те реже толкоз. Само честната прошка лекува, Райно. Само след покаяние.
– Мъчно ми е, като говориш така... какво пък, може и да се справя сама...
– Може...Някой път сработва и сама... ама тогаз ще те призная, че си голяма работа... А стига ревала, де! Нали си много курназ! Нали искаш да ти кажа, пък после не носиш на думите... Кой знае, може пък точно ти сама да го разплетеш тоя възел!..."
Из "Стопанката на Господ"
на Розмари Де Мео
искам да пусна откъс от моя любима книга
ПРОШКА. ВОЛНА!
"... – Бабо Магде, чувала съм едно изречение: „Прости ми това, което волно или неволно съм ти причинил!”
– Точно тъй. А отговорът му е: „ Прощавам ти, прости и ти!”.
– Звучат ми някак тежко, ама безсмислено.
– Ами те са си такива тез думи, пусти. Нищо няма в тях. Хората в днешно време, с тия думи само отбиват номера. Хем тежко звучат, хем нищо не казват, щото са пак попска измислица. Някога хората са знаели, че обидата прави тежка рана. И тая рана, с времето спира да кърви, ама оставя белег. А на тоз белег му е нужен мехлем, за да зарасне. Даже и на децата. Какво е то туй „волно или неволно”? Неволното за всяка душа е ясно, че не е изтървано от злост. Тя го познава и не страда от него. А волното? Оная рана, дето по своя воля си нанесъл? Е, тя има нужда от лек. Всяка молба за прошка трябва да бъде ясно речена! На нанесената рана трябва да ù бъде дадено име, за да бъде то мехлем. Звъня ти аз по телефона и ти казвам, прости ми туй, дето волно ти причиних. Само мир да има. Ама ако и аз не знам какво съм ти точно сторила? Ако хич не си давам сметка за него? Или пък, ако не го виждам чак като толкоз голямо зло? Раната в твоята душа има нужда аз да дам име на вината си. Да ти река - преди две години, Райно, ти сторих това и това. Лошо съм сторила, тежи ми, искам ти прошка. Тогаз твойта душа разбира, че мойта се покайва. Само честното ми покаяние ще излекува твойта рана. Душата не мож я излъга с „волно и неволно”, тя иска да чуе, че аз съм разбрала. И ми е мъка. И от сърце искам прошка, щото ти си ми важна. Всяка ранена душа има насъщна нужда да чуе, че душманинът ù разбира и се покайва искрено! Когато няма проумяване на вината, няма и прошка!
– Веднъж един стар приятел, който жестоко ме беше предал каза: „Хайде стига вече си гледала страшно и си се сърдила! Ето, извинявам ти се, мир да има! Доволна ли си сега?”
– И ти?
– Стана ми още по-обидно. И май с времето по-тежко ми става...
– Попът, ако го питаш, той веднага ще ти рече, че требе да се смириш и да простиш. Ама да му носиш много здраве от мене, щото човещината не работи тъй. Ако можеше човекът ей тъй да прощава на душманина си волното и неволното, друг щеше да е светът. Душманинът и той требе да даде. Само тъй ще спре да бъде душманин. Тъй е честно. Тъй и двете души са в мир. При мене скоро дойде една жена. Мъж ù цял живот се отнасял с нея като към скот, намерила най-после сили и си тръгнала. Вече 5 години не го е ни виждала, ни чувала. Идва и ми вика, край, добре съм вече, всичко съм му простила! Тъй ли, викам, ако сега мине оттука Васил и те заговори, какво ще му речеш? Няма какво да приказвам аз с него, вика, минавам отсреща, на другата страна на улицата. Ей туй ù беше на тая жена прошката. Ама ако един ден тоз Васил събере сили и отиде да ù рече, Верке, бях лош с тебе, и ръка съм ти вдигал, и живота ти отрових, ама... моля ти се, прости ми...деца имаме, един хляб сме яли, толкоз години сме живели заедно... дай да се простим! Друго ще е. Тогаз ще позволи и на него си и на жена си да изплачат една кофа сълзи и да очистят чернилката. Може и да не се съберат, но ще стоварят огромен товар от плещите и ще отворят място за ново добро.
– Нали казват, че времето лекува...
– Нищо не лекува времето. Времето само ти дава да свикнеш с болката. Човекът има голям даян, Райно. Той свиква с всичко. И затворен в килия свиква. И на хляб и вода свиква. И да го биеш през ден, пак свиква. Ще си намери начин, ще се сгъне малко и ще свикне. И Верка тъй. Беше свикнала с мисълта, че някъде по тоя свят ходи нейният душманин, ама достатъчно ù беше, че е далеч от нея. И хич не беше простила. И ти след време ще свикнеш. Няма да простиш на твойта майка, но ще свикнеш с болката и вече няма да те реже толкоз. Само честната прошка лекува, Райно. Само след покаяние.
– Мъчно ми е, като говориш така... какво пък, може и да се справя сама...
– Може...Някой път сработва и сама... ама тогаз ще те призная, че си голяма работа... А стига ревала, де! Нали си много курназ! Нали искаш да ти кажа, пък после не носиш на думите... Кой знае, може пък точно ти сама да го разплетеш тоя възел!..."
Из "Стопанката на Господ"
на Розмари Де Мео
"Благодаря ти Боже за поръчките" Tanet
