Сряда- ден за литература

[greeneyed]

На гости у баба комуникацията е слаба
Внуците на гости, или спат,
или все трасат некакав чат,
уж дошле да видат баба,
а комуникацията слаба...
Заеле сите полегнала поза
на телефона - под хипноза,
не мож ги чу дали дишат,
чуеш само как нещо пишат,
думите им с чингел да ги вадиш,
реагират само ако им се обадиш.
Па они на живо вече се зорат,
ако требе с некой да говорат.
На вазе може и да ви е за смех,
ама они не видат, че съм до тех.
Викат: "Бабо, пиши ни за закуска,
че чата не може да се напуска!"...
Бре, тоя чат е подобно затвора,
дано попаднат барем на ора,
от него не мога а ги изпъда,
като че са доживотна присъда,
за тех бел ден нема виждане,
вече, че им ода на свиждане,
бетер затворници са сите,
пишат като тех по стените,
това си е в крайна сметка
един затвор без решетка...
Ние некога бееме под диктат,
ама не беше като у тоя чат,
Тато целата власт искаше,
но чак толко не потискаше,
затова може а съм стара, щура,
ама Нета е по - голема диктатура.
Тука даже и с виза
навън не се излиза....

Автор: Петър Донкин

[Гео, граф]

''Светът е тревожно място, но днес се замислих за нещо доста тривиално.
Защо мъжете психически стихват след известна възраст, докато техните жени, обратно, стават все по-буйни, настъпателни и превземат все по-големи територии от доскоро общият семеен доминион. Този проблем не е засегнат в кодификациите за семейното насилие. Нито в закони, които да опазват омаломощените от възрастта мъже, които стават жертва на все по-мощни и нараснали в тегло съпруги, които започват да ги доминират чрез силата на своите крясъци, мускулна маса и разбира се, юрисдикцията. Жените се предполага преимуществено да са жертва на насилници мъже, които всеки момент гледат да избегнат Истанбулската Конвенция и да набият своите съпруги тайно от всевиждащите органи по опазването на жертвите на домашно насилие. Това по опазването е, разбира се, благородно занимание, но то не отразява реалността. Оказва се, че физиологически жените, загубвайки естрогени, започват да продуцират повече тестостерон, отколкото им е нужно, в тази по-късна фаза на живота им, настъпваща след менопаузата. Докато мъжете от своя страна, просто губят полека-лека всичкото, което имат, тоест последните следи от тестостерон, които тялото им е в състояние да произведе. Какъв е крайният резултат от тази размяна на хормоналните позиции?
Старите жени, (някои ги наричат старици) стават гневни, даже агресивни и разпоредителни, започват да издават заповеди с нотки на безпрекословност към своите половинки, а понякога даже започвт да ги побийват чисто физически. Не е отразено от Хелзинският Комитет по Правата на Човека или поне не съм чувал за това доста често престъпление. Тези жени, понякога доста по-млади от мъжете с които са се събрали някога в младостта си , в старите години пущат мустаци и даже странни дългокосмести азиатски брадички, доста по-убедителни от проскубаните подобия, увяхващи като вторичен мъжки полов признак по лицата на съпрузите им. Мустакатите жени, станали два пъти по-едри от мъжете си, понякога ги налагат с подръчни уреди, като точилка или ръжен, по различни и доста безобидни поводи. Например, че пак са се прибрали късно вечерта и са пийнали до неузнаваемост в местната кръчма, носейки под мишница поръчаният още от обед хляб. Боят е придружен от чисто мъжки ругатни, отправяни към феминизираният до крайност съпруг. По-човечните от тези съпруги все пак имат милостиви сърца и полагат пияните си съпрузи в леглото с известна човечност и любов. Не всички, но поне някои.
Около селото, което обслужвах някога като участъков лекар, имаше махали. Тоест, далечни малки места, високо в околните планини, където продължаваха да живеят изоставени старци, чийто деца бяха отишли да строят заводите на голямата металургия или химия някъде в Перник, Мадан или Девня. Самотни хора, изцяло подвластни на природните процеси и на голямата игра с физиологията на старостта. Достигах до тях, когато успееха да поискат помощ, с една съветска Газка и с шофьора си Иван. Там живееха селяни, изолирани от света и изцяло потопени в древните си убеждения, вражди и вярвания. В тази махала, където ме бяха повикали по спешност, преди време ми бяха разкрили доверително, че не бива да се пие вода, която не е преминала през крушеви листа. Само оттам трябвало да се пие водата.
Но сега не беше време за тези древни познания. Случаят беше спешен.
Газката спря да вие със своя съединител почти на края на последната махала, почти до върха на малката планина, в чието подножие тогава практикувах медицина в селската здравна служба. Къщичката беше една опушена и схлупена колиба, покрита с каменни плочи на покрива, където бяха останали да живеят в опустялото село само тези двамата и още неколцина други старци.
Дедото лежеше на пода. Бабата, с ярко очертани мустаци, с малка брада от типа на младият Улянов-Ленин, го придържаше с любов и видим страх. Отвреме-навреме тя лекичко проскимтяваше. От главата течеше кръв по ризата му, а той тихо и неопределено псуваше някого на майка. Опитах се да разбера какво е станало, докато обработвах раната на главата на дедото с антисептици и пристъпих към зашиването на тежкият диагонален процеп в скалпа му, с оскъдните си инструменти. Почти беше отлепен старият му скалп с удар от предмет с остър ръб. Но го заших криво-ляво. Медицината там и тогава се свеждаше до това ниво. Бабата ми разказа какво е станало. Скарали се в самотата си за отдавнашен флирт, който дедото си спомнил, че бабата уж била имала с един друг съселянин. Дедото бил ударил една-две или три от крушевата ракия, която бил сварил през лятото и отново подхванал старата тема. Бабата, разгневена като Илич при атаката срещу Зимния дворец, грабнала чугуненият туч от печката и със замах, като хвъргач на диск, го запокитила срещу съпруга си. Дедото, твърде маломощен, за да се противопостави на мощната си баба, паднал, облян в кръв на пода, полускалпиран. Туч означава онези чугунени кръгове, които се поставяха един в друг някога върху старовремските печки. Старецът беше зашит, черепът му намазан с йодна тинктура и прочие, а ние слезнахме с Газката в долината. Високо горе, в хълмовете, останаха двамата съпрузи: едновременно врагове и близки, воюващи в самотата си. Единият беше станал женоподобен мъж , другата беше станала дискохвъргач на тучове с брада и мустаци. Тях отдавна ги няма на тази земя.
Надявам се, че все пак по своему се обичаха.''

д-р Любо Канов

[greeneyed]

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА...

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
----------------------------------
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина.

Димчо Дебелянов

[Гео, граф]

"Като отидеш в планината, усещаш как животът ти се забавя... Като търчим през живота, сме втренчени навътре в себе си - ангажименти, проблеми, амбиции... Когато обаче смъртта вече е близо, а животът - в ръцете на младите, човек се сеща да вдигне отново поглед към света. Към дърветата, към облака, към чешмичката в парка и роящите се около нея деца, към гълъбите, обградили подхвърленото парче хляб. Дори просто към трептенето на листата на дърветата. Сеща се отново да съзерцава. Това сме забравили в днешно време - да съзерцаваме."

Евгени Черепов
Извън обхват

[greeneyed]

Нощ над града

Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.

Петя Дубарова

[greeneyed]

Българска участ

Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето — историческо, а бъдещето — светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
Винаги ще се давиш накрай Дунава.
Винаги ще си произлязъл от маймуна.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги Бог ще е високо, а Цар — далеко.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката — песимистична.
Винаги българската мечта ще бъде „шведска маса“ със столове.
Винаги ще обичаш наште планини зелени.
Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече — в Канада.
Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
Винаги ще бъдем най-освободими.
Дори да няма „Що е?“, винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет — на друга.
Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението — силата.
Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.
Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
Българската участ и късметът са като две успоредни прави — пресичат се в безкрайността.
Човек може да избегне късмета си, но участта си — никога.

Станислав Стратиев

[greeneyed]

Девойката, която ми постла легло

По пътя ме застигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.

Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело —
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и „лека нощ“ ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница — така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
„О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.“

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
„О, ти, опропасти ме ти“ —
ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: „Тия две ръце
ще ми постилат отсега.“

Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама по хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.

Робърт Бърнст 1795г

[greeneyed]

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?

Робърт Бърнс

[Гео, граф]

"Струва ми се, че всички религиозни учения са изградени наполовина от дълбока истина и наполовина от пълно безумие. Хората се вкопчват във вярванията си, все едно могат да бъдат спасени от тях, но отвъд всички учения съществува лоно на съвършена истина, където всичко е едно."

Отори Такео

[Гео, граф]

Спойлер

Покажи

]quote=greeneyed post_id=1069531 time=1711528892 user_id=118]
Девойката, която ми постла легло

По пътя ме застигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.

Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело —
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и „лека нощ“ ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница — така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
„О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.“

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
„О, ти, опропасти ме ти“ —
ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: „Тия две ръце
ще ми постилат отсега.“

Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама по хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.

Робърт Бърнст 1795г
[/quote]

Разчувства ме, Грийни! Като бяхме гаджета Шефа ми редеше тези стихове метафорично