БУДВА, КОТОР, ПЕРАСТ - перлите на Черногорската ривиера.
Публикувано на: Май 11, '17, 21:52
Част първа - Ден първи и втори.
Кое, според вас, е най-интересното животно за децата посещаващи един голям зоопарк? Преди доста години зададох този въпрос на Хане, симпатично, малко чепато по характер, и с изключително за една германка чувство за хумор момиче, което работеше като екскурзовод в зоопарка на Лайпциг. Съдбата ни срещна в една обсипана със звезди юлска вечер, високо в Пирин, на брега на Тевното езеро. Няма да ви разказвам за нашите планински приключения защото ще сменим жанра,от пътепис на мемоари. Да се върнем обаче при децата и животните. За моя изненада се оказа че най-любимо и интересно за децата животно не е нито царя лъв, нито гледащия от високо жираф, нито веселите маймунки. Най-интересни се оказаха домашните животни. Преинформирани от мулт филмчета, телевизия, книжки и т.н. децата знаят всичко за по - екзотичните животни, но магарето, козичката и огромната рогата, и малко страшна крава, са нещо почти напълно непознато.
Към спомена за Хане и нейния зоопарк ме върна една статия която четох наскоро. Оказва се че ситуацията в туризма много прилича на тази с децата и домашните животни. Трудно ще намерите човек който да не познае Айфеловата кула, Статуята на свободата, или римския колизеум, и в същия момент почти сигурен съм че двама от трима запитани с изненада ще научат че втория по големина каньон в света, след американския Гранд каньон, се намира съвсем близо до нас тук на балканите. Тоест далечните световни дестинации са познати на всеки, а какво има в двора на съседите около нас знаят много малко хора.
Мои приятели, вече ходили в Хърватска, екзалтирано разказват за Дубровник и Плитвичките езера. Ние също се канехме да топнем крачета в бистрите води на Адриатическото море, но не и тази година. Тази година бяхме решили че е време да изпълним миналогодишните си планове, и все пак да видим на живо приказната Петра. Както обаче започва да става традиция при нас, отново пет дена преди заминаването получихме обаждане че тръгването се отлага, и отново като компенсация ни беше предложена супер ласт минуте оферта на която не можахме да откажем. В резултат на така стеклите се събития на разсъмване в събота на 29-ти април се оказахме на ГКПП Калотина. За да изпреварим предпразничния трафик тръгнахме в потайни доби, но това се оказа недостатъчно. На пункта пред нас вече имаше петнайсетина автобуса. Половин час по-късно след нас имаше още два пъти по петнайсет. До където ти стига погледа само автобуси. Не съм предполагал че в България има толкова много автобуси. Чест прави на нашите гранични власти. Организираха се бързо, и отвориха още две допълнителни ленти за проверка. Братята сърби обаче явно не се впечатлиха от гледката, и продължаваха бавно и спокойно да отделят средно по двайсет, трийсет минути за проверка на всеки автобус. Пристигнахме на Калотина в седем и нещо, влезнахме в Сърбия в дванайсет и половина. Кога е влезнал последния автобус от опашката не смея дори да помисля. Вероятно малко преди ние да се върнем обратно след четири дена. За пътуването по пътищата на съседна Сърбия не мога да кажа нищо интересно. След град Нови пазар пейзажа започна да става планински, и скучното пътуване започва да добива вкус на приключение. Хората се поразсънват. Започват да щракат фотоапарати, но навън вече се здрачава и снимките не са много сполучливи. На Черногорската граница губим още час докато ни дойде реда да ни проверят. Навън е вече почти тъмно, но въпреки това все още можем да видим това което ни заобикаля. Пейзажа става колкото красив толкова и страховит. Пътя се вие високо по планинските склонове, а реката е като тънка нишка някъде долу в ниското. Високо над реката сме, но планинските зъбери са далече над нас. За радост на по-плашливите в групата, и за съжаление на останалите скоро мръква съвсем, и пейзажа се скрива в непрогледния мрак. Няколко часа по-късно, с размътени от непрекъснатите завои мозъци, влизаме в Подгорица, столицата на Черна гора. Градът не е голям. Грубо около сто и шейсет хиляди живеят в него. Забутана някъде на балканите черногорската столица има съвсем европейски вид. До толкова европейски че чак ти действа подтискащо на самочувствието. Аз съм по природа патриот, но честно си признавам. Такъв красив град ние нямаме. Широки осветени булеварди, големи прекрасно поддържани паркове, модерни сгради, и магазини на почти всички световно известни марки. Не знам дали шофьора нарочно, за да подразни дамската част на групата, мина по този булевард, но бутиците на Гучи, Бенетон, Кристиян Диор, Макс Мара, и още куп други известни марки бяха буквално един след друг. Големи, красиви, осветени, и слава богу заключени. Това е което успяваме да видим докато автобуса лети по полупразните улици. Почти полунощ е но по тротоарите се разхождат млади момичета, а на една спортна площадка младежи играят баскетбол. Малко непривична за нашите очи гледка. Излизаме от Подгорица по нова широка магистрала, и за първи път от доста време автобуса ни успява да достигне трицифрена скорост. Това предизвиква радостно оживление в групата. Емоцията не е предизвикана от адреналина породен от високата скорост както можете да предположите, а от надеждата да пристигнем до хотела колкото се може по - скоро, и да сложим край на това повече от двайсет часово пътуване. Съвсем скоро обаче радостта ни е помрачена. Магистралата свършва, и се започва един път завой след завой, с многобройни участъци в ремонт. Скоростта ни отново пада отчайващо. Личи си че сме на балканите. Пътя е в ремонт. Безразборно зарязани багери, и друга строителна техника. Купища разкопана скала, разбит път без никакъв асфалт, и всичко това без никакво обозначение, и никакво осветление. На няколко пъти се разминаваме на косъм от възможни неприятности. Изведнъж, без никакви предварителни признаци в дясно от автобуса, далеко там долу в ниското, се появяват светлините на Будва. Представете си. Около вас е абсолютна тъмнина. Няма дори една светеща лампичка. Небето е покрито с облаци. Не се вижда дори една звездичка, и изведнъж далече, точно под вас грейват като коледна елха светлините на морската столица на Черна гора. Гледката е като от самолет. Толкова далеч там долу е града. Автобуса върви бавно по ръба на бездънната пропаст / липсват всякакви мантинели / което отново е повод за вдигане на кръвното на някои от пътниците в него. Още повече че пътя е тотално разкопан, а в ляво от нас има голям багер и купища разкопана от него скална маса. Будва е така осветена че се вижда ясно пристанището, централния булевард, дори мигащите светлини на някакво заведение на плажа. Двайсетина минути по-късно вече сме в покрайнините на града, но преминаваме без да влизаме в него. Хотела в който ще нощуваме се намира в съседния на Будва залив, на прочутия плаж Яз. Някои го произнасят като Джаз защото на латиница се изписва като Jaz. Още пет минути, и най-накрая в два и половина през нощта слагаме край на нашето пътуване. За да не забравя по-късно веднага искам да кажа. Хотела в който нощувахме следващите три вечери, хотел Посейдон, се оказа най-добрия тризвезден хотел който съм виждал. Поне за сега. Гръцките четиризвездни хотели в които съм отсядал не могат дори да се доближат до нивото на този тризвезден черногорски хотел. Два и половина през нощта е, но на паркинга на хотела ни очакват десетина, петнайсет млади момчета които веднага грабват багажа ни. Всичко по настаняването е предварително уредено, и след по малко от пет минути вече сме по стаите си. Стаята ни на практика се оказва голяма колкото стандартна гарсониера. Огромно удобно легло, четирсет инчов телевизор със сателитна телевизия, климатик. В антрето оформен малък кухненски бокс. Плот с вградени котлони, хладилник и отделна мивка. Имаме си дори кафе машина. Шкафа е пълен с всякаква посуда. Наскоро правих основен ремонт, но срам не срам, ще си призная. Хотелската баня се оказва по-просторна, и по хубава от моята в къщи. Балкона, с гледка към залива, е по-голям от онази атинска стаичка кутийка в която нощувахме на път за Санторини. В стаята освен удобното легло имаме и кът с мека мебел. На масичката бутилка минерална вода, плодове, и някакви сандвичи. Лека късна закуска за добре дошли. След няколко часа сън, в осем сутринта, слизаме за закуска, а и да огледаме на светло хотела и околността.
Това с червения покрив е рецепсията на хотела
По тези стълбички нагоре в дясно,после в ляво, после пак нагоре и още нагоре и пак в ляво, и сте в нашата стая. Хотела е разчупен, с външни стълби което определя липсата на асансьор. Този " дефект" се компенсира от учтивия персонал. За целия ми престой не ми позволиха да нося нищо по-тежко от фотоапарат.
В десет, вече достатъчно отпочинали поемаме по програмата за първия ден от нашето приключение по тези непознати земи. Първата ни цел е град Котор.
Разположен в дъното на дълбоко врязания в сушата Которски залив Котор е сред най-добре запазените средновековни градове в Европа / крепостните му стени са в първата тройка в това отношение заедно с Дубровник и английския Йорк/. Преди да ви разкажа за самия град съм длъжен да отделя няколко реда на Которския залив. Не напразно наричан „ Най- южно разположения фиорд в Европа“ залива се врязва на почти трийсет километра навътре в сушата. Заобиколен от високи над хиляда метра планини чиито стъмни склонове започват направо от водата Бока которска / както местните наричат залива си / е включен в топ трийсет на най-красивите заливи в света. Застанали на пристанището на Котор спокойно можете да решите че не сте на морския бряг, а на брега на някое алпийско езеро. По брега на залива се редуват малки градчета, и всичко е така спокойно и красиво че чак изглежда нереално.
Самият град Котор е основан от гръцки колонизатори, но като град селището се споменава през трети век когато е включено в границите на Римската империя. През пети век император Юстениан, оценил стратегическата важност на которското пристанище, построява първите укрепления. След това върху техните основи венецианците изграждат масивните крепостни стени запазени учудващо добре до наши дни. След разпада на Римската империя Котор е част от Византия За известно време Котор е бил дори български. В началото на единайсти век цар Самуил разбива войските на черногорския княз Владимир, и присъединява към българското царство цялата територия на Дукля / по това време така се е наричала Черна гора /. Историята има много романтично продължение. Дъщерята на Самуил – Косара се влюбила в пленения княз, и след дълги и горещи молби успяла да убеди баща си да я омъжи за Владимир. Като знак на добра воля Самуил върнал цялото княжество на Владимир, и младите се преместили да живеят в дворец на брега на Шкодренското езеро. Скоро след това обаче Владимир бил убит. От мъка по него Косара също се споминала, а Самуил предал непокорното княжество на сръбската държава – Рашка. Само че и сърбите не успели да наложат напълно властта си над тези труднодостъпни планински земи и на практика Дукля останала полунезависима. Статегическото значение на пристанището на Котор било толкова голямо че в началото на четиринайсти век Австро унгарската империя слага ръка върху него. Следват размирни години. В началото на петнайсти век Котор изживява един период на пълна независимост, но за съжаление той е твърде кратък, само трийсет години. По това време на балканския полуостров нахлуват войските на Османската империя, и пред заплахата да бъде поробен Котор доброволно поверява политическото си управление на Венецианската република. Следващите четиристотин години Котор е венециански. За това време той не само добива типичния венециански облик, но се превръща в бойно поле на ожесточени войни, и бива засегнат от множество катастрофални бедствия (земетресения и чума ). През тези четистотин години все пак има два периода от по двайсетина, трийсет години през които Котор е бил под власта на османлиите, но поради отдалечеността от Истанбул, и трудния планински терен на практика никога не става част от империята, а е по-скоро васално княжество. След наполеоновите войни Котор за кратко е френски, след това е част от империята на Хабсбургите. След първата световна война става част от Югославия. През Втората световна е окупиран от италиянците. След това отново е част от Югославия, а от 2006 година Котор е град в състава на независима република Черна гора.
Докато ви разказвам историята на този древен град автобуса ни изминава двайсетината километра които ни делят от него, и внезапно потъва в една дупка в планината. Дупката се оказва доста дълъг тунел който ни извежда точно над града. Гледката която се открива пред нас спира дъха. Нямаме време дълго да и се любуваме. Автобуса пътува бързо, и не ни дава възможност да направим дори по една снимка. След малко влизаме в града.
Скоро отбиваме и спираме в малка уличка. Пред нас е северната стена на стария град.
Между нас и стената има дълбок ров пълен с вода. Точно както си трябва да е за една средновековна крепост. Над яките зидове се виждат кубетата на православната църква Свети Николай. Тя е сравнително нова. Построена е през деветнайсти век. Погледите ни обаче като магнит привлича крепоста свети Иван разположена на едноименното възвишение.
Крепостните стени дълги четири и половина километра, високи двайсет и дебели десет метра пълзят по склона, и странно ми напомнят за Великата китайска стена. Странното в случая е това че никога не съм ходил в Китай, и няма как да ми напомнят за место където не съм бил. По стръмния склон освен крепостните стени пълзят и тълпи туристи, които от долу приличат на мравки. До укрепленията на върха се стига по безкрайно дълга стълба. Някои твърдят че стъпалата са хиляда и триста, други че са хиляда и петстотин. Аз ще ви кажа че стъпалата са безброй. Изкачването до самия връх отнема от четирсет минути до час в зависимост от физическата подготовка която имате. На една трета от дължината на стълбата се вижда малка църква – Дева Мария на изцелението, построена от жителите на Котор оцелели след чумата през шестнайсти век.
Това е снимка на град Котор погледнат от площадката пред Дева Мария на изцелението. За изкачване чак до крепостта Свети Иван нямах време.
Средновековния Котор има три порти – северна, южна и западна. Ние влизаме през западната наричана още и морска.
Кученцето на горната снимка е истинско, живичко. Много послушно позира за снимка на всеки който пожелае.
Във сводестия проход в дясно на стената пи посреща барелеф на Богородица с младенеца, Свети Трифон, и свети Бернар.
Излизаме на площада на оръжията. Това е най-големия площад, и е наречен така защото в северния му край се е намирал арсенала на града.
В западния край на площада погледа ви грабва бившия княжески дворец. По цялата дължина на сградата има чудесен балкон. Сега в този дворец се разполага хотел Катаро. В съседство, в старото кметство, наричано още Наполеоновия театър, се намира рецепсията на хотела. Сградата наистина е построена за театър, и това е един от първите театри на балканите фунционирал като такъв до края на деветнайсти век. В источната страна на площада / в дясно на снимката / се намира часовниковата кула, също забележителност на града.
Построена през седемнайсти век, след няколко сериозни земетресения, кулата е леко наклонена на запад. Не е чак колкото кулата в Пиза, но ако се вгледате внимателно наклона се забелязва. Сега черногорското правителство взема мерки за укрепване на основите за да не допусне понататъчно наклоняване и още по-лошо срутване на кулата. Пред часовниковата кула се вижда малък обелиск. Това е средновековен стълб на позора. Сещате се за какво е бил използван.
По тясна уличка буквално след петдесетина метра излизаме на друг важен площад –
Площад Свети Трифон. Площада носи името на катедралата Свети Трифон която се намира в источната му част.
"Свети Трифон" е закрилник на град Котор. Съществува легенда, която разказва, че в средните векове пирати са нападнали града и са откраднали мощите на Свети Трифон. Местното население е събрало значителна сума финансови средства и е откупило от пиратите мощите на светеца Трифон, които сега се намират в тази катедрала.
Катедралата "Свети Трифон" е издигната през дванайсти век. Земетресението от 1667 година събаря и двете и кули, но местните бързо ги възстановяват. Интересното е че двете кули са съвсем различни. Едната е в бароков, а другата в готически стил. Различни са и по височина. Едната е висока 33, а другата 35 метра.
От площад Свети Трифон малка уличка води до друго площадче на което се намира двореца Гъргур (Grgur), построен през XVIII век. Сега в него се намира морския музей на града.
Освен оръжия, карти и древни ръкописи в музея могат да се видят и модели на средновековни кораби.
Обиколката ни продължава с площада на брашното. Странно име за площад, но освен него в Котор има още площад на млекото и площад на салатата. Тези странни имена са останали от пазарите които преди години са били разположени на тези площади и показват какво точно се е продавало на конкретния пазар. На площада на брашното се намира друга знакова за Котор сграда –ренесансовия дворец Пима.
Тази красива сграда някога е била дом на най-големите благодетели на града.
Продължавам да обикалям по тесните улички на града.
След поредния завой изведнъж попадам на магазинче в което продават вълшебни фенери.
Уличките тесни, криви, къси са като лабиринт. Планирани и построени така като защита срещу пиратски нападения уличките продължават успешно да изпълняват предназначението си. Не искам да прозвучи като хвалба но аз съм от хората които като че ли имат вграден компас. Винаги знам къде се намирам, и нямам проблем да намеря това което търся. Винаги е било така. В Котор за първи път изпитах странно и непознато за мен чувство. Това да се загубиш. Е не съвсем напълно. Знаех къде е север и юг. Знаех в коя посока е морската порта през която трябва да излезна от града, но представа си нямах как да стигна до там. Уверен в способностте си не изпадам в паника, а смело завивам в следващата пресечка и внезапно се оказвам пред отворена порта. Вътре в малкото дворче виждам несвалена още великденска украса. Влизам предпазливо. Никой не ме спира, и правя една от любимите си снимки от Котор. Така и не разбрах нито каква е тази сграда, нито кой е собственика и.
Следващата уличка ме извежда на площад Свети лука. Тук се намира малка църква със същото име.
Църквата е от дванайсти век, и се отличава с характерния за византийския стил купол над кораба. Интересното е че през годините тази църква е ту католическа, ту православна. Сега църквата има два олтара и е едновременно и католическа и православна.
Уверено продължавам напред. Уличките на Котор са пълни с магазинчета в които продават сувенири, произведения на изкуството.
Малки уютни кафененца и ресторантчета изкачат ненадейно от ъгъла.
Най-накрая отново се озовавам на познато място. От там лесно стигам морската порта, и излизам от стария град. Пред мен е пристанището на съвременен Котор.
Площада пред стария град е пълен с хора, но идвали и друг път твърдят че е празен.
Празен в сравнение със стълпотворението което настъпва в сезона на круизите. Которският залив е достатъчно дълбок за да може да приеме големи презокеански кораби, и когато от един такъв кораб се изсипят две хиляди човека плюс останалите туристи. Можете да си представите какво е по тесните улички на средновековния град.
Времето ни на това място изтича. Събираме се пред автобуса. Бързо преброяване. Оказва се че всички са успели да се измъкнат от антипиратския лабиринт, и автобуса поема към следващата ни цел – град Пераст.
Самият Пераст по нищо не се различава кой знае колко от многобройните градчета по брега на залива. Градче с около петстотин жители. За да гарантира спокойствието на жителите си общината е забранила влизането на автомобили в града. Изключение се прави само за автомобилите на жителите на града и техните гости. Туристите трябва да оставят колите си на паркинг извън града и да продължат пеша. Това на практика не е толкова страшно колкото звучи като имате в предвид че от извънградския паркинг до пристанището на Пераст растоянието е не повече от триста, четиристотин метра.
Пет минутно разтъпкване и излизаме на пристанището.
Както вече споменах Пераст не е по различен от останалите градчета по залива. Защо тогава в него се тълпят туристи, ще попитате? Причината е в двете малки островчета разположени на пет минути път с лодка от брега.
Обраслият с растителност Св. Георги.
И каменният Дева Мария от скалата.
Ние хващаме малко корабче и се отправяме към Дева Мария от скалата.
Двете островчета погледнати по-отблизо.
Св. Георги.
И островчето към което сме се запътили.
На потъналият в зеленина Св. Георги има малко манастирче. Не знам какви са причините но явно присъствието на туристи на този остров е нежелателно. Не видях нито една лодка да отива или да се връща от там.
Второто островче – Дева Мария от скалата, е единственият остров в залива с изкуствен произход. Легендата разказва че една вечер буря застигнала малка рибарска лодка. Лодката се обърнала и потънала, брегът бил далече и рибарят се опитал с плуване да достигне до острова Св. Георги който се виждал в тъмнината. Малко му оставало но силите му го напуснали. В този момент той искрено се помолил на Света Богородица да го спаси, и изведнъж усетил под себе си малка скала. Изпълзял на нея, и там дочакал утрото. След това приятели които били излезли да го търсят го спасили. Докато чакал спасението си рибарят намерил в една цепнатина на скалата малка икона на Богородица. Историята за чудотворното му спасение бързо се разнесла из околността, и хората решили че е редно да изградят на това място храм на Богородица. Скалата обаче била толкова малка че не можело да се построи дори малко параклисче. Тогава местните решили да натрупат камъни около скалата и да разширят мястото. В продължение на много години те превозвали с лодките си големи късове скала и ги пускали в морето / на това място залива е дълбок двайсет метра/ . Легендата разказва че там има потопени и няколко пиратски кораба. След като ги заловили местните ги напълнили с камъни и докарали до скалата. Така след години упорит труд те успели да изградят малък искуствен остров и да построят върху него църква. Храмът бил готов през 1630 г. И тъй като островът трябвало да се поддържа, традицията е жива и днес. На 22 юли всяка година, всички, които имат възможност, пренасят с лодките си поне по един камък до Дева Мария от скалата. Може и вие да вземете участие в ритуала, пренасяйки в джоба си някое и друго камъче, дори и да не е 22 юли. В олтара на църквата сложили иконата намерена от рибаря в онази вечер на чудодейното му спасение.
Това е малкият орган на църквичката и красиво изписания и таван.
А това са вещи оставени от хора дошли да потърсят помощ от Богородица.
За самата църквичка има залепена друга малка сграда която е превърната в музей. В този музей е изложена друга реликва на град Пераст – Гоблен извезан от моряшка съпруга. Легендата разказва че преди много години моряк загинал по време на буря, но младата му жена отказала да приеме този факт, и двайсет и пет години го чакала да се върне. През това време тя бродирала гоблен като вместо конци използвала косите си. В началото / долната част на гоблена / косите са златисто руси, по средата изсивяват, а в горната част на гоблена са сребристо бели. Жената така и не дочакала любимия си да се завърне, но хората запазили нейния гоблен като симбол на вечната любов.
Гоблена е майсторски бродиран. Според разпоредителката на музея моряшката съпруга е правила по шестстотин бода на квадратен сантиметър.
Мислехме си че острова не може да поеме повече хора когато един малък кораб изсипа още двеста, двеста и петдесет човека. Това ни накара да си тръгнем малко преждевременно от това романтично място.
След Пераст се връщаме обратно в Будва. Време е вече да разгледаме и най-популярния морски курорт на Черна гора. Минаваме по познатия път. За миг мерваме нашия хотел долу в залива, и след един тунел / тунелите са нещо непрекъснато срещано по пътищата на тази планинска страна / най-накрая влизаме в града.
Будва е един от най-старите градове по адриатическото крайбрежие. Толкова стар че основаването му е обвито в легенда, а тя легендата започва с известното на всички отвличане на Европа от Зевс. Помните. Зевс се влюбил в простосмъртната Европа, преобразил се на красив бик. Европа го яхнала, и той я отнесъл, а брат и Кадмус тръгнал да я спасява. Дългото му и за съжаление безуспешно търсене приключило в Делфи. Там великия оракул поставил на Кадмус нова задача. Да следва една крава, и където тя легне да си почива да основе нов град. Кадмус изпълнил заръката и там където крава спряла била основана... Не бързайте. Била основана не Будва, а Тива. В съкратен вариант историята продължава в следния порядък. Кадмус убил дракон който обаче се оказал свещен за бог Арес. За да изкупи греха си Кадмус трябвало седем години да служи на бога. През това време се влюбил в Хармония, дъщеря на Афродита и Хермес. В края на краищата Кадмус и Хармония се оженили и дали начало на нова династия. На старини Кадмус отстъпил престола на внука си, а той заедно с Хармония поел на път с една волска каруца. Пътя го отвел на Адриатическото крайбрежие. Там енхелейците го избрали за свой водач, и под неговото ръководство сразили местните илирийци, а Кадмус основал на това място нов град. Този град бил Будва. Легендата е интересна но в пети век преди Христа, Софокъл за първи път споменава Будва като за илирийски град. Век по-късно Будва е укрепен търговски център който поддържа връзки с гръцките колонии в Сицилия и южна Италия. Следва завладяването му от римската империя през 168 година. Нататък историята му е близка с историята на Котор която вече ви разказах. / Нормално. Двата града са на двайсетина километра един от друг /.
Пет минути след като автобуса ни паркира в уличка край красиво паркче ние вече сме пред портата на стария град.
В годините на основаването си стария град се е намирал на малък остров свързан със сушата с пясъчна коса която била заливана от морето при прилив. С годините и в резултат на човешката дейност тази коса укрепнала, и острова се превърнал в полуостров. Сега стария град радва очите на туриста с чудестно запазени крепостни стени, а между тях тесни колоритни улички. Красиви сгради, уютни кафенета, магазинчета са сувенири, бутикови дрехи, и произведения на изкуството.
Извън стария град живота кипи с пълна сила. Ние уцелваме някакъв детски празник свързан с първи май.
Водещата на празника
Оживлението което е около нас странно ми напомня за моето детство. Тогава и нашите улици бяха пълни с млади хора. Не знам дали ще ми повярвате. Промените стават бавно и не ги усещаме, но когато попаднеш на такова място като детския празник в Будва усещаш разликата с пълна сила. Нашите улици вече са пълни с възрастни хора и пенсионери, докато по улиците на Будва се разхождат млади семейства, и това което най ме впечатли повечето водят със себе си по три деца. По рядко се срещат майки с две деца. С едно може и да има, но аз лично не видях.
На входа на пристанището стои тази малка камбанка. Кой, и кога я е изпуснал на това място нямаше кой да ни каже.
Сядаме да отдъхнем в малко кафене на пристанището на Будва. Пред нас като бисери в огърлица са наредени яхтите на богати гости и жители на Будва.
Повечето са собственост на руски олигарси. Изобщо руското присъствие не само в Будва, а в цялата Черна гора, и особено по крайбрежието е осезаемо.
На метри от нас спира лодка, и собственика и стоварва дневния си улов на импровизирана сергия.
Прави впечатление разнообразието от риба, и други морски дарове които той предлага. Преброявам набързо дванайсет различни видове риба. Има и октоподи, калмари, скариди, няколко вида миди, и любимите / не знам защо / на много хора стриди. Представителна рускиня с две русоляви хлапета си тръгва с две торбички. За четири стриди рускинята плаща двайсет евро. Определено стоката не по джоба на средностатистическия българин.
Правим кратка разходка в новата Будва.
Красив съвременен град, с една интересна особеност. Всъщност това не е характерно само за Будва, а може да се види и на други места.
Малки гробищни паркове разположени насред жилищните райони. И у нас в някои от по - големите градове старите гробища вече са в чертите на града, но това е по скоро изключение. В Будва на няколко места видяхме такива миниатюрни гробищни паркчета.
Залисан в опита си за максимално добра снимка неусетно съм излезнал в средата на уличката. Изведнъж виждам до себе си спряла лека кола. Шофьорът и спокойно ме изчаква да щракна с фотоапарата. Извинявам се смутено. Той ми се усмихва. Представям си подобна ситуация у нас. Да излезнеш на пътя, и да спреш преминаваща кола. Ако не няколко удара с бухалка, задължително ще отнесеш поне няколко ругатни.
Времето отредено за Будва неусетно изтича. Качваме се на автобуса и се прибираме за почивка в онзи разкошен хотел за който вече ви разказах. Трябва да съберем сили защото утрешния ден е посветен на бисера в короната на Хърватската ривиера – Дубровник.
Кое, според вас, е най-интересното животно за децата посещаващи един голям зоопарк? Преди доста години зададох този въпрос на Хане, симпатично, малко чепато по характер, и с изключително за една германка чувство за хумор момиче, което работеше като екскурзовод в зоопарка на Лайпциг. Съдбата ни срещна в една обсипана със звезди юлска вечер, високо в Пирин, на брега на Тевното езеро. Няма да ви разказвам за нашите планински приключения защото ще сменим жанра,от пътепис на мемоари. Да се върнем обаче при децата и животните. За моя изненада се оказа че най-любимо и интересно за децата животно не е нито царя лъв, нито гледащия от високо жираф, нито веселите маймунки. Най-интересни се оказаха домашните животни. Преинформирани от мулт филмчета, телевизия, книжки и т.н. децата знаят всичко за по - екзотичните животни, но магарето, козичката и огромната рогата, и малко страшна крава, са нещо почти напълно непознато.
Към спомена за Хане и нейния зоопарк ме върна една статия която четох наскоро. Оказва се че ситуацията в туризма много прилича на тази с децата и домашните животни. Трудно ще намерите човек който да не познае Айфеловата кула, Статуята на свободата, или римския колизеум, и в същия момент почти сигурен съм че двама от трима запитани с изненада ще научат че втория по големина каньон в света, след американския Гранд каньон, се намира съвсем близо до нас тук на балканите. Тоест далечните световни дестинации са познати на всеки, а какво има в двора на съседите около нас знаят много малко хора.
Мои приятели, вече ходили в Хърватска, екзалтирано разказват за Дубровник и Плитвичките езера. Ние също се канехме да топнем крачета в бистрите води на Адриатическото море, но не и тази година. Тази година бяхме решили че е време да изпълним миналогодишните си планове, и все пак да видим на живо приказната Петра. Както обаче започва да става традиция при нас, отново пет дена преди заминаването получихме обаждане че тръгването се отлага, и отново като компенсация ни беше предложена супер ласт минуте оферта на която не можахме да откажем. В резултат на така стеклите се събития на разсъмване в събота на 29-ти април се оказахме на ГКПП Калотина. За да изпреварим предпразничния трафик тръгнахме в потайни доби, но това се оказа недостатъчно. На пункта пред нас вече имаше петнайсетина автобуса. Половин час по-късно след нас имаше още два пъти по петнайсет. До където ти стига погледа само автобуси. Не съм предполагал че в България има толкова много автобуси. Чест прави на нашите гранични власти. Организираха се бързо, и отвориха още две допълнителни ленти за проверка. Братята сърби обаче явно не се впечатлиха от гледката, и продължаваха бавно и спокойно да отделят средно по двайсет, трийсет минути за проверка на всеки автобус. Пристигнахме на Калотина в седем и нещо, влезнахме в Сърбия в дванайсет и половина. Кога е влезнал последния автобус от опашката не смея дори да помисля. Вероятно малко преди ние да се върнем обратно след четири дена. За пътуването по пътищата на съседна Сърбия не мога да кажа нищо интересно. След град Нови пазар пейзажа започна да става планински, и скучното пътуване започва да добива вкус на приключение. Хората се поразсънват. Започват да щракат фотоапарати, но навън вече се здрачава и снимките не са много сполучливи. На Черногорската граница губим още час докато ни дойде реда да ни проверят. Навън е вече почти тъмно, но въпреки това все още можем да видим това което ни заобикаля. Пейзажа става колкото красив толкова и страховит. Пътя се вие високо по планинските склонове, а реката е като тънка нишка някъде долу в ниското. Високо над реката сме, но планинските зъбери са далече над нас. За радост на по-плашливите в групата, и за съжаление на останалите скоро мръква съвсем, и пейзажа се скрива в непрогледния мрак. Няколко часа по-късно, с размътени от непрекъснатите завои мозъци, влизаме в Подгорица, столицата на Черна гора. Градът не е голям. Грубо около сто и шейсет хиляди живеят в него. Забутана някъде на балканите черногорската столица има съвсем европейски вид. До толкова европейски че чак ти действа подтискащо на самочувствието. Аз съм по природа патриот, но честно си признавам. Такъв красив град ние нямаме. Широки осветени булеварди, големи прекрасно поддържани паркове, модерни сгради, и магазини на почти всички световно известни марки. Не знам дали шофьора нарочно, за да подразни дамската част на групата, мина по този булевард, но бутиците на Гучи, Бенетон, Кристиян Диор, Макс Мара, и още куп други известни марки бяха буквално един след друг. Големи, красиви, осветени, и слава богу заключени. Това е което успяваме да видим докато автобуса лети по полупразните улици. Почти полунощ е но по тротоарите се разхождат млади момичета, а на една спортна площадка младежи играят баскетбол. Малко непривична за нашите очи гледка. Излизаме от Подгорица по нова широка магистрала, и за първи път от доста време автобуса ни успява да достигне трицифрена скорост. Това предизвиква радостно оживление в групата. Емоцията не е предизвикана от адреналина породен от високата скорост както можете да предположите, а от надеждата да пристигнем до хотела колкото се може по - скоро, и да сложим край на това повече от двайсет часово пътуване. Съвсем скоро обаче радостта ни е помрачена. Магистралата свършва, и се започва един път завой след завой, с многобройни участъци в ремонт. Скоростта ни отново пада отчайващо. Личи си че сме на балканите. Пътя е в ремонт. Безразборно зарязани багери, и друга строителна техника. Купища разкопана скала, разбит път без никакъв асфалт, и всичко това без никакво обозначение, и никакво осветление. На няколко пъти се разминаваме на косъм от възможни неприятности. Изведнъж, без никакви предварителни признаци в дясно от автобуса, далеко там долу в ниското, се появяват светлините на Будва. Представете си. Около вас е абсолютна тъмнина. Няма дори една светеща лампичка. Небето е покрито с облаци. Не се вижда дори една звездичка, и изведнъж далече, точно под вас грейват като коледна елха светлините на морската столица на Черна гора. Гледката е като от самолет. Толкова далеч там долу е града. Автобуса върви бавно по ръба на бездънната пропаст / липсват всякакви мантинели / което отново е повод за вдигане на кръвното на някои от пътниците в него. Още повече че пътя е тотално разкопан, а в ляво от нас има голям багер и купища разкопана от него скална маса. Будва е така осветена че се вижда ясно пристанището, централния булевард, дори мигащите светлини на някакво заведение на плажа. Двайсетина минути по-късно вече сме в покрайнините на града, но преминаваме без да влизаме в него. Хотела в който ще нощуваме се намира в съседния на Будва залив, на прочутия плаж Яз. Някои го произнасят като Джаз защото на латиница се изписва като Jaz. Още пет минути, и най-накрая в два и половина през нощта слагаме край на нашето пътуване. За да не забравя по-късно веднага искам да кажа. Хотела в който нощувахме следващите три вечери, хотел Посейдон, се оказа най-добрия тризвезден хотел който съм виждал. Поне за сега. Гръцките четиризвездни хотели в които съм отсядал не могат дори да се доближат до нивото на този тризвезден черногорски хотел. Два и половина през нощта е, но на паркинга на хотела ни очакват десетина, петнайсет млади момчета които веднага грабват багажа ни. Всичко по настаняването е предварително уредено, и след по малко от пет минути вече сме по стаите си. Стаята ни на практика се оказва голяма колкото стандартна гарсониера. Огромно удобно легло, четирсет инчов телевизор със сателитна телевизия, климатик. В антрето оформен малък кухненски бокс. Плот с вградени котлони, хладилник и отделна мивка. Имаме си дори кафе машина. Шкафа е пълен с всякаква посуда. Наскоро правих основен ремонт, но срам не срам, ще си призная. Хотелската баня се оказва по-просторна, и по хубава от моята в къщи. Балкона, с гледка към залива, е по-голям от онази атинска стаичка кутийка в която нощувахме на път за Санторини. В стаята освен удобното легло имаме и кът с мека мебел. На масичката бутилка минерална вода, плодове, и някакви сандвичи. Лека късна закуска за добре дошли. След няколко часа сън, в осем сутринта, слизаме за закуска, а и да огледаме на светло хотела и околността.
Това с червения покрив е рецепсията на хотела
По тези стълбички нагоре в дясно,после в ляво, после пак нагоре и още нагоре и пак в ляво, и сте в нашата стая. Хотела е разчупен, с външни стълби което определя липсата на асансьор. Този " дефект" се компенсира от учтивия персонал. За целия ми престой не ми позволиха да нося нищо по-тежко от фотоапарат.
В десет, вече достатъчно отпочинали поемаме по програмата за първия ден от нашето приключение по тези непознати земи. Първата ни цел е град Котор.
Разположен в дъното на дълбоко врязания в сушата Которски залив Котор е сред най-добре запазените средновековни градове в Европа / крепостните му стени са в първата тройка в това отношение заедно с Дубровник и английския Йорк/. Преди да ви разкажа за самия град съм длъжен да отделя няколко реда на Которския залив. Не напразно наричан „ Най- южно разположения фиорд в Европа“ залива се врязва на почти трийсет километра навътре в сушата. Заобиколен от високи над хиляда метра планини чиито стъмни склонове започват направо от водата Бока которска / както местните наричат залива си / е включен в топ трийсет на най-красивите заливи в света. Застанали на пристанището на Котор спокойно можете да решите че не сте на морския бряг, а на брега на някое алпийско езеро. По брега на залива се редуват малки градчета, и всичко е така спокойно и красиво че чак изглежда нереално.
Самият град Котор е основан от гръцки колонизатори, но като град селището се споменава през трети век когато е включено в границите на Римската империя. През пети век император Юстениан, оценил стратегическата важност на которското пристанище, построява първите укрепления. След това върху техните основи венецианците изграждат масивните крепостни стени запазени учудващо добре до наши дни. След разпада на Римската империя Котор е част от Византия За известно време Котор е бил дори български. В началото на единайсти век цар Самуил разбива войските на черногорския княз Владимир, и присъединява към българското царство цялата територия на Дукля / по това време така се е наричала Черна гора /. Историята има много романтично продължение. Дъщерята на Самуил – Косара се влюбила в пленения княз, и след дълги и горещи молби успяла да убеди баща си да я омъжи за Владимир. Като знак на добра воля Самуил върнал цялото княжество на Владимир, и младите се преместили да живеят в дворец на брега на Шкодренското езеро. Скоро след това обаче Владимир бил убит. От мъка по него Косара също се споминала, а Самуил предал непокорното княжество на сръбската държава – Рашка. Само че и сърбите не успели да наложат напълно властта си над тези труднодостъпни планински земи и на практика Дукля останала полунезависима. Статегическото значение на пристанището на Котор било толкова голямо че в началото на четиринайсти век Австро унгарската империя слага ръка върху него. Следват размирни години. В началото на петнайсти век Котор изживява един период на пълна независимост, но за съжаление той е твърде кратък, само трийсет години. По това време на балканския полуостров нахлуват войските на Османската империя, и пред заплахата да бъде поробен Котор доброволно поверява политическото си управление на Венецианската република. Следващите четиристотин години Котор е венециански. За това време той не само добива типичния венециански облик, но се превръща в бойно поле на ожесточени войни, и бива засегнат от множество катастрофални бедствия (земетресения и чума ). През тези четистотин години все пак има два периода от по двайсетина, трийсет години през които Котор е бил под власта на османлиите, но поради отдалечеността от Истанбул, и трудния планински терен на практика никога не става част от империята, а е по-скоро васално княжество. След наполеоновите войни Котор за кратко е френски, след това е част от империята на Хабсбургите. След първата световна война става част от Югославия. През Втората световна е окупиран от италиянците. След това отново е част от Югославия, а от 2006 година Котор е град в състава на независима република Черна гора.
Докато ви разказвам историята на този древен град автобуса ни изминава двайсетината километра които ни делят от него, и внезапно потъва в една дупка в планината. Дупката се оказва доста дълъг тунел който ни извежда точно над града. Гледката която се открива пред нас спира дъха. Нямаме време дълго да и се любуваме. Автобуса пътува бързо, и не ни дава възможност да направим дори по една снимка. След малко влизаме в града.
Скоро отбиваме и спираме в малка уличка. Пред нас е северната стена на стария град.
Между нас и стената има дълбок ров пълен с вода. Точно както си трябва да е за една средновековна крепост. Над яките зидове се виждат кубетата на православната църква Свети Николай. Тя е сравнително нова. Построена е през деветнайсти век. Погледите ни обаче като магнит привлича крепоста свети Иван разположена на едноименното възвишение.
Крепостните стени дълги четири и половина километра, високи двайсет и дебели десет метра пълзят по склона, и странно ми напомнят за Великата китайска стена. Странното в случая е това че никога не съм ходил в Китай, и няма как да ми напомнят за место където не съм бил. По стръмния склон освен крепостните стени пълзят и тълпи туристи, които от долу приличат на мравки. До укрепленията на върха се стига по безкрайно дълга стълба. Някои твърдят че стъпалата са хиляда и триста, други че са хиляда и петстотин. Аз ще ви кажа че стъпалата са безброй. Изкачването до самия връх отнема от четирсет минути до час в зависимост от физическата подготовка която имате. На една трета от дължината на стълбата се вижда малка църква – Дева Мария на изцелението, построена от жителите на Котор оцелели след чумата през шестнайсти век.
Това е снимка на град Котор погледнат от площадката пред Дева Мария на изцелението. За изкачване чак до крепостта Свети Иван нямах време.
Средновековния Котор има три порти – северна, южна и западна. Ние влизаме през западната наричана още и морска.
Кученцето на горната снимка е истинско, живичко. Много послушно позира за снимка на всеки който пожелае.
Във сводестия проход в дясно на стената пи посреща барелеф на Богородица с младенеца, Свети Трифон, и свети Бернар.
Излизаме на площада на оръжията. Това е най-големия площад, и е наречен така защото в северния му край се е намирал арсенала на града.
В западния край на площада погледа ви грабва бившия княжески дворец. По цялата дължина на сградата има чудесен балкон. Сега в този дворец се разполага хотел Катаро. В съседство, в старото кметство, наричано още Наполеоновия театър, се намира рецепсията на хотела. Сградата наистина е построена за театър, и това е един от първите театри на балканите фунционирал като такъв до края на деветнайсти век. В источната страна на площада / в дясно на снимката / се намира часовниковата кула, също забележителност на града.
Построена през седемнайсти век, след няколко сериозни земетресения, кулата е леко наклонена на запад. Не е чак колкото кулата в Пиза, но ако се вгледате внимателно наклона се забелязва. Сега черногорското правителство взема мерки за укрепване на основите за да не допусне понататъчно наклоняване и още по-лошо срутване на кулата. Пред часовниковата кула се вижда малък обелиск. Това е средновековен стълб на позора. Сещате се за какво е бил използван.
По тясна уличка буквално след петдесетина метра излизаме на друг важен площад –
Площад Свети Трифон. Площада носи името на катедралата Свети Трифон която се намира в источната му част.
"Свети Трифон" е закрилник на град Котор. Съществува легенда, която разказва, че в средните векове пирати са нападнали града и са откраднали мощите на Свети Трифон. Местното население е събрало значителна сума финансови средства и е откупило от пиратите мощите на светеца Трифон, които сега се намират в тази катедрала.
Катедралата "Свети Трифон" е издигната през дванайсти век. Земетресението от 1667 година събаря и двете и кули, но местните бързо ги възстановяват. Интересното е че двете кули са съвсем различни. Едната е в бароков, а другата в готически стил. Различни са и по височина. Едната е висока 33, а другата 35 метра.
От площад Свети Трифон малка уличка води до друго площадче на което се намира двореца Гъргур (Grgur), построен през XVIII век. Сега в него се намира морския музей на града.
Освен оръжия, карти и древни ръкописи в музея могат да се видят и модели на средновековни кораби.
Обиколката ни продължава с площада на брашното. Странно име за площад, но освен него в Котор има още площад на млекото и площад на салатата. Тези странни имена са останали от пазарите които преди години са били разположени на тези площади и показват какво точно се е продавало на конкретния пазар. На площада на брашното се намира друга знакова за Котор сграда –ренесансовия дворец Пима.
Тази красива сграда някога е била дом на най-големите благодетели на града.
Продължавам да обикалям по тесните улички на града.
След поредния завой изведнъж попадам на магазинче в което продават вълшебни фенери.
Уличките тесни, криви, къси са като лабиринт. Планирани и построени така като защита срещу пиратски нападения уличките продължават успешно да изпълняват предназначението си. Не искам да прозвучи като хвалба но аз съм от хората които като че ли имат вграден компас. Винаги знам къде се намирам, и нямам проблем да намеря това което търся. Винаги е било така. В Котор за първи път изпитах странно и непознато за мен чувство. Това да се загубиш. Е не съвсем напълно. Знаех къде е север и юг. Знаех в коя посока е морската порта през която трябва да излезна от града, но представа си нямах как да стигна до там. Уверен в способностте си не изпадам в паника, а смело завивам в следващата пресечка и внезапно се оказвам пред отворена порта. Вътре в малкото дворче виждам несвалена още великденска украса. Влизам предпазливо. Никой не ме спира, и правя една от любимите си снимки от Котор. Така и не разбрах нито каква е тази сграда, нито кой е собственика и.
Следващата уличка ме извежда на площад Свети лука. Тук се намира малка църква със същото име.
Църквата е от дванайсти век, и се отличава с характерния за византийския стил купол над кораба. Интересното е че през годините тази църква е ту католическа, ту православна. Сега църквата има два олтара и е едновременно и католическа и православна.
Уверено продължавам напред. Уличките на Котор са пълни с магазинчета в които продават сувенири, произведения на изкуството.
Малки уютни кафененца и ресторантчета изкачат ненадейно от ъгъла.
Най-накрая отново се озовавам на познато място. От там лесно стигам морската порта, и излизам от стария град. Пред мен е пристанището на съвременен Котор.
Площада пред стария град е пълен с хора, но идвали и друг път твърдят че е празен.
Празен в сравнение със стълпотворението което настъпва в сезона на круизите. Которският залив е достатъчно дълбок за да може да приеме големи презокеански кораби, и когато от един такъв кораб се изсипят две хиляди човека плюс останалите туристи. Можете да си представите какво е по тесните улички на средновековния град.
Времето ни на това място изтича. Събираме се пред автобуса. Бързо преброяване. Оказва се че всички са успели да се измъкнат от антипиратския лабиринт, и автобуса поема към следващата ни цел – град Пераст.
Самият Пераст по нищо не се различава кой знае колко от многобройните градчета по брега на залива. Градче с около петстотин жители. За да гарантира спокойствието на жителите си общината е забранила влизането на автомобили в града. Изключение се прави само за автомобилите на жителите на града и техните гости. Туристите трябва да оставят колите си на паркинг извън града и да продължат пеша. Това на практика не е толкова страшно колкото звучи като имате в предвид че от извънградския паркинг до пристанището на Пераст растоянието е не повече от триста, четиристотин метра.
Пет минутно разтъпкване и излизаме на пристанището.
Както вече споменах Пераст не е по различен от останалите градчета по залива. Защо тогава в него се тълпят туристи, ще попитате? Причината е в двете малки островчета разположени на пет минути път с лодка от брега.
Обраслият с растителност Св. Георги.
И каменният Дева Мария от скалата.
Ние хващаме малко корабче и се отправяме към Дева Мария от скалата.
Двете островчета погледнати по-отблизо.
Св. Георги.
И островчето към което сме се запътили.
На потъналият в зеленина Св. Георги има малко манастирче. Не знам какви са причините но явно присъствието на туристи на този остров е нежелателно. Не видях нито една лодка да отива или да се връща от там.
Второто островче – Дева Мария от скалата, е единственият остров в залива с изкуствен произход. Легендата разказва че една вечер буря застигнала малка рибарска лодка. Лодката се обърнала и потънала, брегът бил далече и рибарят се опитал с плуване да достигне до острова Св. Георги който се виждал в тъмнината. Малко му оставало но силите му го напуснали. В този момент той искрено се помолил на Света Богородица да го спаси, и изведнъж усетил под себе си малка скала. Изпълзял на нея, и там дочакал утрото. След това приятели които били излезли да го търсят го спасили. Докато чакал спасението си рибарят намерил в една цепнатина на скалата малка икона на Богородица. Историята за чудотворното му спасение бързо се разнесла из околността, и хората решили че е редно да изградят на това място храм на Богородица. Скалата обаче била толкова малка че не можело да се построи дори малко параклисче. Тогава местните решили да натрупат камъни около скалата и да разширят мястото. В продължение на много години те превозвали с лодките си големи късове скала и ги пускали в морето / на това място залива е дълбок двайсет метра/ . Легендата разказва че там има потопени и няколко пиратски кораба. След като ги заловили местните ги напълнили с камъни и докарали до скалата. Така след години упорит труд те успели да изградят малък искуствен остров и да построят върху него църква. Храмът бил готов през 1630 г. И тъй като островът трябвало да се поддържа, традицията е жива и днес. На 22 юли всяка година, всички, които имат възможност, пренасят с лодките си поне по един камък до Дева Мария от скалата. Може и вие да вземете участие в ритуала, пренасяйки в джоба си някое и друго камъче, дори и да не е 22 юли. В олтара на църквата сложили иконата намерена от рибаря в онази вечер на чудодейното му спасение.
Това е малкият орган на църквичката и красиво изписания и таван.
А това са вещи оставени от хора дошли да потърсят помощ от Богородица.
За самата църквичка има залепена друга малка сграда която е превърната в музей. В този музей е изложена друга реликва на град Пераст – Гоблен извезан от моряшка съпруга. Легендата разказва че преди много години моряк загинал по време на буря, но младата му жена отказала да приеме този факт, и двайсет и пет години го чакала да се върне. През това време тя бродирала гоблен като вместо конци използвала косите си. В началото / долната част на гоблена / косите са златисто руси, по средата изсивяват, а в горната част на гоблена са сребристо бели. Жената така и не дочакала любимия си да се завърне, но хората запазили нейния гоблен като симбол на вечната любов.
Гоблена е майсторски бродиран. Според разпоредителката на музея моряшката съпруга е правила по шестстотин бода на квадратен сантиметър.
Мислехме си че острова не може да поеме повече хора когато един малък кораб изсипа още двеста, двеста и петдесет човека. Това ни накара да си тръгнем малко преждевременно от това романтично място.
След Пераст се връщаме обратно в Будва. Време е вече да разгледаме и най-популярния морски курорт на Черна гора. Минаваме по познатия път. За миг мерваме нашия хотел долу в залива, и след един тунел / тунелите са нещо непрекъснато срещано по пътищата на тази планинска страна / най-накрая влизаме в града.
Будва е един от най-старите градове по адриатическото крайбрежие. Толкова стар че основаването му е обвито в легенда, а тя легендата започва с известното на всички отвличане на Европа от Зевс. Помните. Зевс се влюбил в простосмъртната Европа, преобразил се на красив бик. Европа го яхнала, и той я отнесъл, а брат и Кадмус тръгнал да я спасява. Дългото му и за съжаление безуспешно търсене приключило в Делфи. Там великия оракул поставил на Кадмус нова задача. Да следва една крава, и където тя легне да си почива да основе нов град. Кадмус изпълнил заръката и там където крава спряла била основана... Не бързайте. Била основана не Будва, а Тива. В съкратен вариант историята продължава в следния порядък. Кадмус убил дракон който обаче се оказал свещен за бог Арес. За да изкупи греха си Кадмус трябвало седем години да служи на бога. През това време се влюбил в Хармония, дъщеря на Афродита и Хермес. В края на краищата Кадмус и Хармония се оженили и дали начало на нова династия. На старини Кадмус отстъпил престола на внука си, а той заедно с Хармония поел на път с една волска каруца. Пътя го отвел на Адриатическото крайбрежие. Там енхелейците го избрали за свой водач, и под неговото ръководство сразили местните илирийци, а Кадмус основал на това място нов град. Този град бил Будва. Легендата е интересна но в пети век преди Христа, Софокъл за първи път споменава Будва като за илирийски град. Век по-късно Будва е укрепен търговски център който поддържа връзки с гръцките колонии в Сицилия и южна Италия. Следва завладяването му от римската империя през 168 година. Нататък историята му е близка с историята на Котор която вече ви разказах. / Нормално. Двата града са на двайсетина километра един от друг /.
Пет минути след като автобуса ни паркира в уличка край красиво паркче ние вече сме пред портата на стария град.
В годините на основаването си стария град се е намирал на малък остров свързан със сушата с пясъчна коса която била заливана от морето при прилив. С годините и в резултат на човешката дейност тази коса укрепнала, и острова се превърнал в полуостров. Сега стария град радва очите на туриста с чудестно запазени крепостни стени, а между тях тесни колоритни улички. Красиви сгради, уютни кафенета, магазинчета са сувенири, бутикови дрехи, и произведения на изкуството.
Извън стария град живота кипи с пълна сила. Ние уцелваме някакъв детски празник свързан с първи май.
Водещата на празника
Оживлението което е около нас странно ми напомня за моето детство. Тогава и нашите улици бяха пълни с млади хора. Не знам дали ще ми повярвате. Промените стават бавно и не ги усещаме, но когато попаднеш на такова място като детския празник в Будва усещаш разликата с пълна сила. Нашите улици вече са пълни с възрастни хора и пенсионери, докато по улиците на Будва се разхождат млади семейства, и това което най ме впечатли повечето водят със себе си по три деца. По рядко се срещат майки с две деца. С едно може и да има, но аз лично не видях.
На входа на пристанището стои тази малка камбанка. Кой, и кога я е изпуснал на това място нямаше кой да ни каже.
Сядаме да отдъхнем в малко кафене на пристанището на Будва. Пред нас като бисери в огърлица са наредени яхтите на богати гости и жители на Будва.
Повечето са собственост на руски олигарси. Изобщо руското присъствие не само в Будва, а в цялата Черна гора, и особено по крайбрежието е осезаемо.
На метри от нас спира лодка, и собственика и стоварва дневния си улов на импровизирана сергия.
Прави впечатление разнообразието от риба, и други морски дарове които той предлага. Преброявам набързо дванайсет различни видове риба. Има и октоподи, калмари, скариди, няколко вида миди, и любимите / не знам защо / на много хора стриди. Представителна рускиня с две русоляви хлапета си тръгва с две торбички. За четири стриди рускинята плаща двайсет евро. Определено стоката не по джоба на средностатистическия българин.
Правим кратка разходка в новата Будва.
Красив съвременен град, с една интересна особеност. Всъщност това не е характерно само за Будва, а може да се види и на други места.
Малки гробищни паркове разположени насред жилищните райони. И у нас в някои от по - големите градове старите гробища вече са в чертите на града, но това е по скоро изключение. В Будва на няколко места видяхме такива миниатюрни гробищни паркчета.
Залисан в опита си за максимално добра снимка неусетно съм излезнал в средата на уличката. Изведнъж виждам до себе си спряла лека кола. Шофьорът и спокойно ме изчаква да щракна с фотоапарата. Извинявам се смутено. Той ми се усмихва. Представям си подобна ситуация у нас. Да излезнеш на пътя, и да спреш преминаваща кола. Ако не няколко удара с бухалка, задължително ще отнесеш поне няколко ругатни.
Времето отредено за Будва неусетно изтича. Качваме се на автобуса и се прибираме за почивка в онзи разкошен хотел за който вече ви разказах. Трябва да съберем сили защото утрешния ден е посветен на бисера в короната на Хърватската ривиера – Дубровник.