Легенди за цветята

[orkud]

Обичам да чета " Малкият принц" и мисля, че това е книга за цял живот. Вашите красиви рози ми напомниха ето това
Ето линк към цялата книга за децата в нас http://malkiqtprinc.atspace.com/21.htm" onclick="window.open(this.href);return false;

"Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...


Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни."

[Гео, граф]

Скоро по някакъв повод рових с стари теми в dir-а и попаднах на етимологията на израза "в дън гори тилилейски''. Разрових се още из нета и открих това :

= Lilea (Lilaea, Lilaia) е наяда - нимфа, която има власт над изворите, ручеите и потоците, дъщеря на Кефис (речен бог), син на Океан и Тетия. Лилея е пазителка на река Кефисос, протичаща през Делфи.
Селцето Lilaia ( името на което е произлязло от нимфата ) се намира в област, позната в древноста като Фокида. Граничи с Етолия, Тесалия и Беотия. Та лилея ( на гръцки Of Lilaia ) може да се преведе като "на Лилея". Талилейски лесно може да се трансформира като "тилилейски". Т(и,а)лилейски гори - планините на Лилея. А планината на Лилея е Парнас или както е по-известен - Mount Parnassus или Монпарнас, днес най-големия гръцки ски-курорт.

= В народните приказки – непристъпни, далечни, тайнствени гори.

[Мария Николова]

Скоро по някакъв повод рових с стари теми в dir-а и попаднах на етимологията на израза "в дън гори тилилейски''. Разрових се още из нета и открих това :

= Lilea (Lilaea, Lilaia) е наяда - нимфа, която има власт над изворите, ручеите и потоците, дъщеря на Кефис (речен бог), син на Океан и Тетия. Лилея е пазителка на река Кефисос, протичаща през Делфи.
Селцето Lilaia ( името на което е произлязло от нимфата ) се намира в област, позната в древноста като Фокида. Граничи с Етолия, Тесалия и Беотия. Та лилея ( на гръцки Of Lilaia ) може да се преведе като "на Лилея". Талилейски лесно може да се трансформира като "тилилейски". Т(и,а)лилейски гори - планините на Лилея. А планината на Лилея е Парнас или както е по-известен - Mount Parnassus или Монпарнас, днес най-големия гръцки ски-курорт.

= В народните приказки – непристъпни, далечни, тайнствени гори.

Страхотно интересно!!! Благодаря ти за удоволствието, Графиньо!

[Димана]

Легендата за Нарцис по Оскар Уайлд

Тази легенда е за Нарцис - хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова заслепен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.
Когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? - попитали ореадите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по добре от теб? - отговорили изненадани ореадите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всики път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота...

[Гео, граф]

Приказките на Оскар Уайлд навяват тъга. Те не са за деца, а за пораснали деца. Благодаря ти, че си се сетила, Димана !

[maya_mdv]

Легенди за цветето карамфил


В древни времена са нарекли карамфила 'цветето на Зевс' или 'божественото цвете'. Названието произхожда от гръцките думи Δία (Día) - Зевс и άνθος (ánthos) - цвете. Карл Линей е запазил това име и оттогава карамфилът е известен като Dianthus.

Древногръцки мит разказва за появата на карамфила...
Веднъж богинята Диана (Артемида), връщайки се изключително раздразнена след неуспешен лов, срещнала по пътя си красив пастир, който свирел на флейтата си весела мелодия. Извън себе си от гняв тя упрекнала бедния човек, че той е подплашил дивеча с музиката си и разярена го заплашила, че ще го убие. Младежът започнал да се оправдава, да се кълне, че не е виновен и умолявал богинята за пощада. Но Диана била толкова вбесена, че не можела да разсъждава трезво. Нахвърлила се върху пастира и извадила очите му. В този грозен момент тя дошла на себе си и осъзнала пълния ужас на злодеянието. Тогава, за да увековечи тези, така жално гледали към нея очи, тя ги посяла в земята и тутакси от мястото поникнали два красиви червени карамфила, напомнящи с цвета си за пролятата кръв...

Всъщност цветето е сързано с редица кървави събития в историята. В културата на Новото време карамфилът се е разглеждал като 'цветето на огъня' и/или 'цветето на борбата'. Красивото растение е изиграло интересна роля и в някои важни за историята на Франция моменти.

Легенда за изключителните лечебни свойства на карамфила.

Първата поява на цветето в Европа се отнася към времената на Св. Луи IX през 1270 г. То е донесено след последния кръстоносен поход, когато френските войски дълго са обсаждали Тунис. Сред кръстоносците се разразила ужасна чума. Хората умирали поголовно и всички усилия на лекарите да им помогнат отивали напразно. Св. Луи бил убеден, че в природата трябва да съществува 'противоотрова' за тази коварна болест. Той имал завидни познания за билките и лечебните растения, и решил, че в страна, в която хората често страдат от тежкото заболяване, по всяка вероятност има и лекуващо я растение. Вниманието му било привлечено от непознато, прелестно цвете. Неговата красива окраска и специфичният му аромат, накарали Св. Луи да предположи, че именно това е растението, което му трябва. Той заповядал на подчинените си да наберат колкото се може повече карамфили, да направят от тях отвара и да лекуват с нея заболелите. Напитката имала небивал ефект и много скоро епидемията била потушена. За съжаление обаче тя не помогнала на краля, когато чумата поразила и самия него, и Луи IX издъхнал в тежки мъки...

Карамфилът бил любимото цвете на принц дьо Конде (Луи II дьо Бурбон). Благодарение интригите на кардинал Мазарини принцът е арестуван и хвърлен в затвора. Там, под прозореца му растяли карамфили...
За щастие съпругата на Луи II не е стояла безучастна и е подела въстание. Принцът бил освободен. От тогава червеният карамфил става емблема на привържениците на Конде и Бурбоните, от които той произлиза.

По време на Френската революция през 1793 г. невинните жертви на терора, които отивали на ешафода, се украсявали с червен карамфил и по този начин показвали, че умират за своя крал.

Когато френските жени изпращали мъжете си на война, те им поднасяли букети от червени карамфили, изразявайки по този начин желанието си любимите им да се завърнат невредими. Войниците вярвали в чудотворната сила на цветето и го носили като талисман.
Подобен обичай са имали и италианците. Карамфилът е считан за защитен амулет и в Испания, но там е имало и друго интересно приложение на цветето. Красивите испанки тайно и безмълвно са се уговаряли с възлюбените си да се срещнат, украсявайки деколтетата на роклите си с различни цветове карамфили.

В Белгия карамфилът е бил смятан за цветето на бедните или простолюдието, а така също и за символ на домашното огнище.

В Англия и Германия дълго време са смятали карамфила за символ на любовта и чистотата, за което разказват народните легенди, а така също произведенията на Уилям Шекспир. За Гьоте цветето е било олицетворение на приятелството и устойчивостта.
Карамфилът е възпян в безсмъртните картини на художници като Леонардо да Винчи, Рафаело, Рембранд, Рубенс, Гоя...

http://www.belladonna-bg.com/2012/04/le ... 2zprg.dpuf" onclick="window.open(this.href);return false;

[al.yank]

maya_mdv,много интересно,благодаря!
Чудно, защо у нас, карамфилите се възприемат много често като цветя за мъртъвци
според мен,изключително несправедливо..та те са прекрасни,уханни цветя!

[denitsavm]

Щот` са евтини И аз много ги харесвам... и как ухаят

[Мария Николова]

Щот` са евтини И аз много ги харесвам... и как ухаят

[Жени]

Легенда за розата
Живял в Персия богат шах. Жена му починала и останала прелестната им дъщеря, която била всичко за шаха - радост и утеха, надежда и упора. Нейно любимо занятие било отглеждането на рози. В градината на шаха растели розови храсти от всички краища на света. Те изпълвали с аромат цялото пространство около дома и прогонвали тъгата, когато бащата отсъствал от двореца, зает със своите държавни дела или със сражения, които водел с многобройните си врагове.

Веднъж, завръщайки се от победоносна война, довел много пленници. Поискал да увековечи победата си и решил да построи джамия толкова висока, че от нейното минаре да се обхване с поглед цялото пространство на розовата градина. Обещал на майстора, който се справи с амбициозната задача за три дни, да го възнагради богато и да изпълни три негови желания. Не се ли справи обаче - да го накаже.

Шахът бил много строг съдник и майсторите не се решавали да се заловят с трудното дело. Само един българин - изкусен строител в славянската си родина склонил да опита късмета си.

Започнал да изгражда темелите на джамията, но с всеки поставен основен камък усещал, че силите му намаляват и в отчаянието си виждал призрака на смъртта. Все пак не се отпуснал - през първия ден издигнал стените толкова високо, че до него достигнал благоуханният аромат на розите. Вдъхнал дълбоко и това го изпълнило с неподозирана сила. А когато на втория ден видял и девойката сред разцъфналите рози и чул песента й, вече не се съмнявал, че трябва да преодолее умората си и да победи. На третия ден джамията била готова и от нейното минаре се виждала цялата прелест на розовата градина. Но момъкът търсел очите на девойката, която му вдъхнала сили. Те говорели повече от това, което могат да кажат устата.

Шахът бил много доволен и попитал майстора кои са трите му желания.
- Първото - рекъл твърдо чернокосият българин - е да освободиш моите пленени сънародници.
- Да бъде! - отвърнал шахът и наредил тозчас да ги пуснат на свобода.

- Второто ми желание е да раздадеш толкова пари на сиромасите, колкото струва строителството на тази джамия.
- И това може - казал шахът и бил готов цялата хазна да изпразни, но да задоволи желанието на изкусния майстор.

- А третото ми желание - вече по-нерешително и със стеснение заявил момъкът - е да ми дадеш за невеста момичето, което съзрях между розовите храсти в градината...
- Това не! Само това не! - извикал шахът, защото тази девойка била единствената му възлюблена дъщеря. - Хвърлете го в тъмница и го бийте, докато забрави това свое трето желание! - заповядал разгневеният баща.

Волята на шаха се изпълнявала безпрекословно. За всички подчинени тя била закон, но не и за дъщеря му. Не че била разглезена или непокорна. Тя просто била влюбена. За първи път и много силно.

Вечерта тя тайно се промъкнала в тъмницата, отворила портите й и заедно с любимия човек побягнала далеко, далеко към слънчевата родина на избраника си. Пътят им минавал през пустиня - препятствие, което не било по силите на нежната девойка. Почувствала безсилието си, тя помолила напетия българин да вземе розовия храст, който отнесла от градината си и да го занесе в своята страна. Напразно момъкът я молел да не го изоставя. Носел я на ръце, галел косите й, целувал ръцете й, но не могъл да я спаси от ледената целувка на смъртта. После плакал така искрено и жално, че розата се разлистила, за да прогони мъката, а нейните разцъфнали пъпки подканяли момъка да бърза и да я посади в своя роден край, като го превърне в розова градина.

Така и станало. Между Стара планина и Средна гора момъкът засадил розата, а тя изпълнила цялото пространство на долината. Нарекли я Розовата долина. Там и по цялата страна розата цъфти, прекрасно благоухае и гони скръбта, а с красотата си радва влюбените.

Сутрин рано по цветчетата и листенцата на розата се появяват капки роса. Не, това не е роса, това са капките сълзи на двамата влюбени, които не могли да живеят под мирното небе на слънчева България и край приказните заливи на Черно море...