Легенди за цветята

maya_mdv
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1130
Регистриран на: Юни 19, '11, 20:29
Местоположение: Пловдив

Re: Легенди за цветята

Мнение от maya_mdv »

Легенди за цветето карамфил

Изображение
В древни времена са нарекли карамфила 'цветето на Зевс' или 'божественото цвете'. Названието произхожда от гръцките думи Δία (Día) - Зевс и άνθος (ánthos) - цвете. Карл Линей е запазил това име и оттогава карамфилът е известен като Dianthus.

Древногръцки мит разказва за появата на карамфила...
Веднъж богинята Диана (Артемида), връщайки се изключително раздразнена след неуспешен лов, срещнала по пътя си красив пастир, който свирел на флейтата си весела мелодия. Извън себе си от гняв тя упрекнала бедния човек, че той е подплашил дивеча с музиката си и разярена го заплашила, че ще го убие. Младежът започнал да се оправдава, да се кълне, че не е виновен и умолявал богинята за пощада. Но Диана била толкова вбесена, че не можела да разсъждава трезво. Нахвърлила се върху пастира и извадила очите му. В този грозен момент тя дошла на себе си и осъзнала пълния ужас на злодеянието. Тогава, за да увековечи тези, така жално гледали към нея очи, тя ги посяла в земята и тутакси от мястото поникнали два красиви червени карамфила, напомнящи с цвета си за пролятата кръв...

Всъщност цветето е сързано с редица кървави събития в историята. В културата на Новото време карамфилът се е разглеждал като 'цветето на огъня' и/или 'цветето на борбата'. Красивото растение е изиграло интересна роля и в някои важни за историята на Франция моменти.

Легенда за изключителните лечебни свойства на карамфила.

Първата поява на цветето в Европа се отнася към времената на Св. Луи IX през 1270 г. То е донесено след последния кръстоносен поход, когато френските войски дълго са обсаждали Тунис. Сред кръстоносците се разразила ужасна чума. Хората умирали поголовно и всички усилия на лекарите да им помогнат отивали напразно. Св. Луи бил убеден, че в природата трябва да съществува 'противоотрова' за тази коварна болест. Той имал завидни познания за билките и лечебните растения, и решил, че в страна, в която хората често страдат от тежкото заболяване, по всяка вероятност има и лекуващо я растение. Вниманието му било привлечено от непознато, прелестно цвете. Неговата красива окраска и специфичният му аромат, накарали Св. Луи да предположи, че именно това е растението, което му трябва. Той заповядал на подчинените си да наберат колкото се може повече карамфили, да направят от тях отвара и да лекуват с нея заболелите. Напитката имала небивал ефект и много скоро епидемията била потушена. За съжаление обаче тя не помогнала на краля, когато чумата поразила и самия него, и Луи IX издъхнал в тежки мъки...

Карамфилът бил любимото цвете на принц дьо Конде (Луи II дьо Бурбон). Благодарение интригите на кардинал Мазарини принцът е арестуван и хвърлен в затвора. Там, под прозореца му растяли карамфили...
За щастие съпругата на Луи II не е стояла безучастна и е подела въстание. Принцът бил освободен. От тогава червеният карамфил става емблема на привържениците на Конде и Бурбоните, от които той произлиза.

По време на Френската революция през 1793 г. невинните жертви на терора, които отивали на ешафода, се украсявали с червен карамфил и по този начин показвали, че умират за своя крал.

Когато френските жени изпращали мъжете си на война, те им поднасяли букети от червени карамфили, изразявайки по този начин желанието си любимите им да се завърнат невредими. Войниците вярвали в чудотворната сила на цветето и го носили като талисман.
Подобен обичай са имали и италианците. Карамфилът е считан за защитен амулет и в Испания, но там е имало и друго интересно приложение на цветето. Красивите испанки тайно и безмълвно са се уговаряли с възлюбените си да се срещнат, украсявайки деколтетата на роклите си с различни цветове карамфили.

В Белгия карамфилът е бил смятан за цветето на бедните или простолюдието, а така също и за символ на домашното огнище.

В Англия и Германия дълго време са смятали карамфила за символ на любовта и чистотата, за което разказват народните легенди, а така също произведенията на Уилям Шекспир. За Гьоте цветето е било олицетворение на приятелството и устойчивостта.
Карамфилът е възпян в безсмъртните картини на художници като Леонардо да Винчи, Рафаело, Рембранд, Рубенс, Гоя...

http://www.belladonna-bg.com/2012/04/le ... 2zprg.dpuf" onclick="window.open(this.href);return false;
Аватар
al.yank
Кафе машина
Мнения: 3786
Регистриран на: Ное 27, '09, 23:24
Местоположение: Варна

Re: Легенди за цветята

Мнение от al.yank »

maya_mdv,много интересно,благодаря!
Чудно, защо у нас, карамфилите се възприемат много често като цветя за мъртъвци :hmmmmmm:
според мен,изключително несправедливо..та те са прекрасни,уханни цветя!
Истината рядко е чиста и никога проста!
http://bonko.snimka.bg/hobby/moite-cvetya.30518
denitsavm

Re: Легенди за цветята

Мнение от denitsavm »

Щот` са евтини :hmmmmmm: И аз много ги харесвам... и как ухаят :angel2:
Аватар
Мария Николова
Наркоман II ранг
Мнения: 31531
Регистриран на: Ное 28, '09, 23:44
Местоположение: Нова Загора
Дал благодарност: 817 пъти
Получил благодарност: 1732 пъти

Re: Легенди за цветята

Мнение от Мария Николова »

denitsavm написа:Щот` са евтини :hmmmmmm: И аз много ги харесвам... и как ухаят :angel2:
:daaa: :sdaaa: :sdaaa:
Най-голямото добро, което можеш да направиш за някого, е не да му покажеш богатствата си,
а да му разкриеш неговите.
Аватар
Жени
Кана кафе
Мнения: 622
Регистриран на: Май 30, '12, 15:19

Re: Легенди за цветята

Мнение от Жени »

Легенда за розата
Живял в Персия богат шах. Жена му починала и останала прелестната им дъщеря, която била всичко за шаха - радост и утеха, надежда и упора. Нейно любимо занятие било отглеждането на рози. В градината на шаха растели розови храсти от всички краища на света. Те изпълвали с аромат цялото пространство около дома и прогонвали тъгата, когато бащата отсъствал от двореца, зает със своите държавни дела или със сражения, които водел с многобройните си врагове.

Веднъж, завръщайки се от победоносна война, довел много пленници. Поискал да увековечи победата си и решил да построи джамия толкова висока, че от нейното минаре да се обхване с поглед цялото пространство на розовата градина. Обещал на майстора, който се справи с амбициозната задача за три дни, да го възнагради богато и да изпълни три негови желания. Не се ли справи обаче - да го накаже.

Шахът бил много строг съдник и майсторите не се решавали да се заловят с трудното дело. Само един българин - изкусен строител в славянската си родина склонил да опита късмета си.

Започнал да изгражда темелите на джамията, но с всеки поставен основен камък усещал, че силите му намаляват и в отчаянието си виждал призрака на смъртта. Все пак не се отпуснал - през първия ден издигнал стените толкова високо, че до него достигнал благоуханният аромат на розите. Вдъхнал дълбоко и това го изпълнило с неподозирана сила. А когато на втория ден видял и девойката сред разцъфналите рози и чул песента й, вече не се съмнявал, че трябва да преодолее умората си и да победи. На третия ден джамията била готова и от нейното минаре се виждала цялата прелест на розовата градина. Но момъкът търсел очите на девойката, която му вдъхнала сили. Те говорели повече от това, което могат да кажат устата.

Шахът бил много доволен и попитал майстора кои са трите му желания.
- Първото - рекъл твърдо чернокосият българин - е да освободиш моите пленени сънародници.
- Да бъде! - отвърнал шахът и наредил тозчас да ги пуснат на свобода.

- Второто ми желание е да раздадеш толкова пари на сиромасите, колкото струва строителството на тази джамия.
- И това може - казал шахът и бил готов цялата хазна да изпразни, но да задоволи желанието на изкусния майстор.

- А третото ми желание - вече по-нерешително и със стеснение заявил момъкът - е да ми дадеш за невеста момичето, което съзрях между розовите храсти в градината...
- Това не! Само това не! - извикал шахът, защото тази девойка била единствената му възлюблена дъщеря. - Хвърлете го в тъмница и го бийте, докато забрави това свое трето желание! - заповядал разгневеният баща.

Волята на шаха се изпълнявала безпрекословно. За всички подчинени тя била закон, но не и за дъщеря му. Не че била разглезена или непокорна. Тя просто била влюбена. За първи път и много силно.

Вечерта тя тайно се промъкнала в тъмницата, отворила портите й и заедно с любимия човек побягнала далеко, далеко към слънчевата родина на избраника си. Пътят им минавал през пустиня - препятствие, което не било по силите на нежната девойка. Почувствала безсилието си, тя помолила напетия българин да вземе розовия храст, който отнесла от градината си и да го занесе в своята страна. Напразно момъкът я молел да не го изоставя. Носел я на ръце, галел косите й, целувал ръцете й, но не могъл да я спаси от ледената целувка на смъртта. После плакал така искрено и жално, че розата се разлистила, за да прогони мъката, а нейните разцъфнали пъпки подканяли момъка да бърза и да я посади в своя роден край, като го превърне в розова градина.

Така и станало. Между Стара планина и Средна гора момъкът засадил розата, а тя изпълнила цялото пространство на долината. Нарекли я Розовата долина. Там и по цялата страна розата цъфти, прекрасно благоухае и гони скръбта, а с красотата си радва влюбените.

Сутрин рано по цветчетата и листенцата на розата се появяват капки роса. Не, това не е роса, това са капките сълзи на двамата влюбени, които не могли да живеят под мирното небе на слънчева България и край приказните заливи на Черно море...
Аватар
orkud
Кафе машина
Мнения: 3351
Регистриран на: Дек 2, '09, 12:34
Получил благодарност: 1 път
Обратна връзка:

Re: Легенди за цветята

Мнение от orkud »


Малките зрънца на щастието




Много, много отдавна в окъпана от морето и слънцето страна, живеел богат и могъщ владетел. Народът му бил верен и го уважавал или по-скоро се страхувал от него. Владетелят притежавал всичко, което един владетел може да притежава, но въпреки това не бил щастлив. Нещастието произтичало от сприхавия му характер. Вбесявал се от дреболии, все бил недоволен, не обичал никого и не желаел нищо. Нещо повече – тормозел слугите си и се отнасял безсърдечно към народа си.

Но освен, че бил раздразнителен и гневен, обичал и да воюва, често нападал съседите си без причина. Една сутрин решил да поведе битка срещу южния си съсед. Армията му била многобройна и отлично въоръжена, така че лесно спечелила битката и увеличила земите на владетеля в посока юг със земи, от които той изобщо нямал нужда. Въпреки победата, владетелят не бил щастлив.

Войската се завърнала в страната. Тълпата приветствала воините. Улиците били украсени с гирлянди от хартия и цветя за случая. Фанфари свирели на всеки ъгъл. Жени и деца танцували по площадите. Вечерта, от възвишенията на града, изстреляли фойерверки. Това били най-красивите фойерверки, които историята на човечеството познавала. Народът бил щастлив. Но владетелят, вместо да се зарадва, стоял със строга физиономия и отново не бил щастлив.

Народът се чудел, защо владетелят е тъжен. Докато гледали мрачното му лице и слушали въздишките му, хората също били обгърнати от тъга. Владетелят не си давал сметка за случващото се и се чудел, защо настроението му привлича тъжни погледи. Яхнал най-красивия си кон и обиколил всички улици в града. Щом срещнел някой го питал: „Кажи ми, какво не е наред? Говори, заповядвам ти.“

Хората скланяли глави, но не смеели да признаят причината за тъгата си. Боели се от гнева на владетеля си, ако признаели истината. Всички били уморени от безпричинните битки, от нападенията без повод, от победите над съседи, с които доскоро са били приятели и треперели постоянно от страх, че ще предизвикат недоволството на владетеля.

Раздразнен от мълчанието на народа си, владетелят пришпорил коня и препуснал към полето. Дълго препускал, когато изведнъж чул странен шум. Шумът приличал на бълбукане на вода, но на това място вода нямало. Заинтригуван, спрял на място и се ослушал, за да долови по-добре звънкото ромолене.

На няколко крачки от него било коленичило малко момче с тъмно кестеняви коси. То било толкова погълнато от заниманието си, че дори не забелязало присъствието на владетеля. Момчето заравяло в земята, едно по едно, малки семенца, които взимало от платнена торбичка. Тананикало си нежна мелодия, която приличала на ромон на поток, който гали камъните.

При вида на детето, тъй погълнато от заниманието си, владетелят се разгневил. За първи път някой не му обръщал внимание. Но все пак, останал заслушан в песента на детето. След няколко минути владетелят, който не бил никак търпелив, се покашлял и малкото момче го погледнало с усмивка. Погледите им се срещнали и владетелят усетил как гневът му се топи. Момчето се поклонило почтително и подало на владетеля малката платнена торбичка, в която имало още зрънца. Владетелят я грабнал и без дори да благодари, препуснал към палата си.

Вечерта сложил торбичката до възглавницата си и заспал. На сутринта се събудил изпълнен със сили и енергия, както в утрините, когато решавал да потегли към нова битка. Но днес не бил ден за война! Имал по-добра идея. Слязъл в градината на замъка и започнал да обработва земята.

Вероятно си представяте, колко били изненадани слугите му от гледката – владетелят сам обработвал земята си и се потял под жарките слънчеви лъчи. Ден след ден, месец след месец, през всички сезони, в дъжд, сняг и поледица той работел, сеел, плевял без да жали силите си.

В една прекрасна утрин настъпила пролетта. Из въздуха се носел нов, прекрасен аромат. Птиците в небето пеели нови, непознати песни. По улиците, огрени от слънчевите лъчи, хората си говорели смеейки се. А владетелят? Къде бил владетелят? Защо не се радвал на пролетта?

Той стоял сам, далеч от всички. В ръцете си държал букет цветя и по бузите му се стичали горещи сълзи. Било тъжно, че не разбирал защо му е тъжно. Навред край него царели радост и щастие, но дълбоко в сърцето му тъгата била още по-голяма от обичайната. Толкова бил работил, за да направи прекрасната градина пред палата. Мислел си, че ако се труди, без да жали силите си, ще открие най-сетне ключа към щастието. Уви! Сто хиляди пъти – уви!

Бил се съвсем отчаял, когато видял към него да се приближава малкото момче. Било пораснало от деня, когато го срещнал в полето, но веднага познал големите му очи и кестенявите коси.

- Добър ден. – поздравило детето – Казвам се Джереми. Погледни наоколо, владетелю. Погледни със сърцето си към тревите, цветята, птиците, пеперудите и хората. Знаеш ли, там е тайната на щастието.

Той отворил очи. И за пръв път владетелят видял предметите и живите същества, както никога преди не ги бил виждал. Забелязал цветовете, чул песните, подушил аромата и радостта изпълнила сърцето му. В този момент изпитал огромна любов към народа си и си помислил, че е крайно време да се ожени и да създаде семейство. Докато гледал Джереми си мислел, колко прекрасно ще бъде да има дете като него. Взел ръката му и го повел към замъка.

След известно време владетелят се оженил и според разказите имал много деца. Живял в пълно щастие, защото бил разбрал, че щастието е в простите неща, които често държим в ръцете си.

http://contesracontent.wordpress.com/20 ... /#more-297" onclick="window.open(this.href);return false;
Аватар
orkud
Кафе машина
Мнения: 3351
Регистриран на: Дек 2, '09, 12:34
Получил благодарност: 1 път
Обратна връзка:

Re: Легенди за цветята

Мнение от orkud »

Прочетох го, силно ме развълнува, сетих се кои мили приятели ще се зарадват да го прочетат и го качвам да му се зарадвате и вие!

“Принципът на нарцисите”

Автор: Jaroldeen Asplund Edwards

Вече няколко пъти дъщеря ми Джули ми се обаждаше за едно и също: „Мамо, трябва да дойдеш и да видиш нарцисите преди да е станало прекалено късно.“ Исках да отида, но трябваше да карам два часа по тесни пътища до дома й в планината.
„Ще дойда следващия четвъртък“ – обещах аз с лека неохота след третото й обаждане.

Следващият четвъртък се оказа студен, дъждовен ден, но тъй като вече бях обещала, се качих в колата и поех по дългия, изтощителен път.
Когато най-сетне стигнах до дома на Джули, поздравявайки и прегръщайки внуците си, аз заявих: „Забрави за нарцисите, Джули! Пътят е невидим от облаци и мъгла и нищо на земята не е по-важно от теб и децата. Нищо не може да ме накара де помръдна и на сантиметър оттук!“
Дъщеря ми се усмихна спокойно: „Ние караме в тези условия постоянно, мамо.“
„Не, няма да ме накараш да се върна обратно на пътя преди времето да се проясни и когато мъглата се вдигне директно се връщам вкъщи.“ казах аз много категорично.
„О, мамо, надявах се да ме закараш до паркинга – колата ми е там.“ рече Джули разочаровано.
„Колко далеч ще трябва да караме?“
„Само няколко пресечки. Аз ще карам…свикнала съм с мъглата.“

След няколко минути на студения, мъглив път, се наложи да попитам:“Къде отиваме? Това не е пътят към паркинга!“
„Отиваме до паркинга по дългия път“ – усмихна се Джули – „по пътя на нарцисите.“
„Джули“ – казах строго аз – „моля те, върни ни обратно у дома.“
„Не се притеснявай, мамо! Вярвай ми – никога няма да си простиш, ако изпуснеш това преживяване.“

И така моята скъпа дъщеря, която никога не ми бе създавала проблеми през целия ми живот изведнъж пое контрол … и ме отвличаше! Не можех да повярвам. Независимо от нежеланието ми се бяхме отправили нанякъде, за да видим някакви си нарциси – рискувайки живота си, карайки през гъста, сива мъгла по път на върха на планината. След около 20 минути свихме по каменист път. Мъглата се беше вдигнала леко, но небето се снишаваше, сиво и облачно. Паркирахме до малка църква, до която имаше указателна табела: „Градина на нарцисите“.
Всяка от нас взе по едно дете за ръка и аз последвах Джули по пътя, който се виеше през гората,спускаше се и се издигаше в поредица от склонове и баири.

Изведнъж свихме по малък страничен път и когато повдигнах поглед не можах да повярвам на очите си. Пред мен се разкриваше най-величествената гледка, неочаквана и поразителна. Изглеждаше все едно някой бе взел голям съд пълен със злато и го бе изсипал над върха и склоновете на планината. Дори в изпълнения с мъгла въздух, планинският склон блестеше, облечен в огромни потоци и водопади от нарциси. Цветята бяха засети във величествени, виещи се десени, огромни ленти и ивици от тъмно оранжево, бяло, лимонено-жълто, розово и златисто. Всяка цветова вариация бе засята като група, така че да се вие и да тече като река със своя собствена разцветка.

Нямаше значение, че денят беше мъглив. Блясъкът на нарцисите беше като светлината на ясен слънчев ден. Дори и най-прекрасните думи просто не могат да опишат невероятната красотата на окичения с цветя планински връх. Пет акъра цветя(както разбрах по-късно)! „Но кой е създал това?“ попитах аз Дхули. Бях изпълнена с благодарност, че ме доведе тук, макар и против волята ми. Това беше неповторимо преживяване.
„Кой“ – попитах аз отново, почти изгубила дар слово от почуда – „и как, защо, кога?“
„Само една жена“ – отговори Джули – „тя живее на този имот. Там е къщата й.“ Джули посочи добре поддържана А-образна къща, която изглеждаше малка насред всичкото това великолепие.
Приближихме се до къщата. Исках да науча повече. Във вътрешния двор видяхме плакат озаглавен: „Отговори на въпросите, които знам, че си задавате.“ Първият отговор беше прост: „50,000 нарциса“. Вторият отговор беше: „Един по един, от една жена, две ръце, два крака и много малко мозък.“ Третият отговор: „Започнах през 1958.“

Това беше принципът – принципът на нарцисите.
Този момент промени живота ми. Размишлявах за тази жена, която никога не бях срещала и която преди повече от 35 години бе започнала – цвете по цвете – да осъществява своята визия за красота и радост на един уединен планински връх. Цвете по цвете!
Нямало е друг начин да го направи. Цвете по цвете. Нямало е кратки пътища – само любов към бавния процес на засаждането; любов към работата докато се е развивала; любов към целта, която е била постигната така бавно, а резултатът от нея – видим само три седмици в годината. И все пак, просто засаждайки цвете след цвете, светът е бил променен.
Тази непозната жена завинаги бе променила света, в който живее. Беше създала нещо неизразимо величествено, красиво и вдъхновяващо.

Принципът, който нейните нарциси ме накараха да осъзная е един от най-великите принципи на успеха: да се придвижваме към целите и желанията си крачка по крачка – ако е необходимо и с малки крачки; да се наслаждаваме на процеса; да използваме натрупването във времето.

Когато умножим малки частици време с постепенно нарастващо всекидневно усилие, ние също можем да постигнем велики неща. Можем да променим света.
„Джули“ – казах аз като си тръгвахме от този рай от нарциси, все още смаяна от разкоша на видяното – „тази жена е поставила отличителен знак върху земята. Декорирала я е! Замисли се – тя е засаждала всички тези цветя в продължение на над 30 години – цвете по цвете! И това е единственият начин, по който тази градина е можело да бъде създадена. Всяко едно цвете е трябвало да бъде засадено. Нямало е по-кратък път към целта. Пет цветни акъра! И всичко това – цвете по цвете.“

Тази мисъл изпълни ума ми. Изведнъж осъзнах нещо, което ме порази. „По някакъв начин това ме натъжава“ – признах на Джули – „Какво ли можех да постигна, ако преди 35 години бях си поставила голяма цел и бях работила над нея „цвете по цвете“ през всичките тези години“. Само си представи какво можех да постигна!“
Мъдрата ми дъщеря запали колата и обобщи посланието на деня по типичния за нея директен начин: „Започни утре.“ каза тя със същата многозначителна усмивка, която не слизаше от лицето и цяла сутрин. О, каква мъдрост!
Няма смисъл да мислиш за изгубените отминали часове.
За да не съжаляваш, когато научиш урок по трудния начин просто се запитай:
„Как бих могъл да приложа този урок в живота си от сега нататък?“.

Източник: http://www.sibir.bg" onclick="window.open(this.href);return false;
Публикувай отговор

Обратно към “Други цветарски теми”