Литературни задачки-закачки (игра с цитати)

[maranta]

Гео, заповядай https://chitanka.info/text/951-ad" onclick="window.open(this.href);return false;
Албенка, Адаш

За първия цитат не се сещам неромантично ми е пък
Албенка, стилът на Хармс не може да се сбърка

[Гео, граф]

Графиньо, колкото и да не ти се ще, пак съм аз на ход по твоите правила...

В правилата влиза да се изчакваме, кук*. Пусналия загадката трябва да потвърди, че е разпозната и тогава позналия да играе, ясно ли е ! Не че не бях първата, която наруши правилото, ама аз мога (само веднъж, после - бой), щот съм пуснала темата ! Шът! Чувам те !... Виж ся ква манджа с грозде набачка - и двете с Албенка пуснахте цитати и ако двама други души познаят, ще искат и двамата да играят. Правилата са, за да се спазват, женки проклети ...

.................................

= кук* - съкратено на кукундрил (смотан)

[Гео, граф]

Гео, заповядай https://chitanka.info/text/951-ad" onclick="window.open(this.href);return false;
Албенка, Адаш

За първия цитат не се сещам неромантично ми е пък
Албенка, стилът на Хармс не може да се сбърка

Маранта, благодаря за линка, мила, ! Ще трябва да се чете Мелконян, срам ме е, но нищо негово не познавам ...

Ето има вече познал загадката на Бени. И аз като кажа, че твойта, Милено, пиле шарено, е от Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин, за да бъда съвсем коректна, ко прайм? Кой пуска цитат, мъ??? И Малката я отсвири, тя не можа да мъцне... Ааа, ше требе да те турям в ред

ПП. Аз отстъпвам на Маранта (след като Бени потвърди, че тя е победителка), защото съм благородна и защото ме няма два дни ...

[Албена]

Маранта е на ред да ни изпитва. Наистина е Хармс .

[maranta]

Благодаря, момичета Хубавото на играта е, че така много от нас ще открият за себе си непознати автори и произведения Не се изпитваме, а се забавляваме
Ето, това е доста познато, кой ще е първи този път

"Всичко, което искаме, е да запазим непокътнати и в безопасност познанията, от които смятаме, че ще имаме нужда. Ние все още не искаме да подстрекаваме или да разгневяваме когото и да било. Защото, ако ни унищожат, познанията също ще загинат, може би завинаги. Ние сме примерни граждани, но по свой собствен начин; вървим по старите железопътни линии, нощем спим по хълмовете и хората от града ни оставят на мира. Понякога ни спират и ни претърсват, но ние не носим със себе си нищо, което би могло да ни уличи. Организацията ни е гъвкава, много свободна и разпокъсана. Някои от нас си направиха пластични операции на лицата и на пръстите, за да сменят отпечатъците си. Точно сега ние сме в тежко положение. Чакаме войната да започне и да свърши колкото е възможно по-скоро. Това не е приятно, но то не зависи от нас; ние не управляваме, ние сме само едно отхвърлено малцинство, чийто глас е глас в пустиня. Но когато войната свърши, може би от нас ще има известна полза за света."

[РОУЗ]

451 по Фаренхайт.

[maranta]

Роуз
Давай!

[РОУЗ]

Вие сте:

"Пеперудата с най-големите и най-хубавите крила наричам мама. Когато бях малка, тя беше ярката лъчиста светлина в нашата къща. Несъмнено оказа най-силното влияние върху живота на всички ни. От мига, в който се връщах от училище и прекрачвах прага на къщата, във въздуха усещах присъствието й. Подушвах мириса на храната, която беше сготвила, виждах я в прозорците, които беше отворила, и чувах мелодичните старовремски песни на тамилски, които слушаше по радиото. Докато бях малка, още преди да тръгна на училище, аз я следвах безмълвно из къщата, тревожеше ме нейният вечно движещ се неуморно гръб. Щом сутрин татко тръгнеше за работа, тя започваше да си играе с най-голямото копче на радиото и червената стрелка мърдаше на жълтеникавия фон. Докато тя се движеше, се чуваха призрачни тъжни вопли и прекъснати по средата гласове, а когато намереше точното място, оттам радостна музика и мелодични песни изпълваха къщата. Едва тогава тя започваше безкрайната си работа за деня."

[РОУЗ]

Жокер

Все си казвах: „Веднъж да си тръгнат, ще празнувам. Сега ще свеждам очи и ще им давам най-младите и крехки кокосови орехи от дървото.“ Чувала бях как отсичат цели дървета, защото в къщата нямало кой да се покатери и да им откъсне кокосови орехи. Само по тази причина всеки ден карах Лакшмнан, преди да тръгне на училище да набере най-хубавите кокосови орехи. Щом дойдеха у нас и посочеха дървото, аз веднага им предлагах плодовете. Разрязваха ги с щиковете си. Наблюдавах ги тайно, гледах как пият сока с гъргорене, той минаваше през силните им омразни гърла и цапаше униформите им с кафеникави петна. Желаех им злото. Мразех ги, но по-дълбок и от омразата беше страхът, който изпитвах от тях. Не се боях толкова, че ще отрежат кокосовото дърво или ще открият скъпоценностите ми, скрити високо сред люлеещите се листа. Истинският ужас ме връхлиташе при мисълта, че ще се осмелят да влязат при кудкудякащите кокошки, да изпълзят през дебелия слой пилешки курешки и да търсят под къщата. Тогава ще намерят дъщеря ми.
Тази мисъл не ми даваше покой нощем. Всеки път, когато видех китайчето в съседната къща с коса, подстригана като на войник, с гърди, бинтовани така, че под момчешката риза изглеждаше плоска като дъска, ме прерязваше тревога за Мохини. Просто смятах, че косата на дъщеря ми е прекалено красива, за да я подстрижем, пък и да знаех, че дори да превържем напъпилите й гърди, нямаше как да скрием лицето й. Скулите, очите, прекрасната уста, всичко би я издало.

[milena02]

Ми аз не мога съвсем да ги схвана правилата, а много искам да играя. Да, Гео, Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин е отговорът на моята загадка, ама сега имаме ново предизвикателство от Роуз, което истински ме затруднява. Не ми мирише на Европа този откъс. Мъча се да се сетя дали не е нещо от разказите на Маркес или Исабел Алиенде. Ако не бях сто процента сигурна, че Арундати Рой никога не е писала друго освен "Богът на дребните неща", щях да заложа на нея. Всъщност, да не е тя, пък да не знам, а, Роуз?