HobbyKafe.com

Глориоза – Gloriosa. Отглеждане. Размножаване

HobbyKafe — Wed, 08 Sep 2010 21:47:14 +0000

Глориоза (Gloriosa) е род от шест вида растения от семейство Колхикови (Colchicaceae) от тропическа Африка и югоизточна Азия и Малайзия. В Англия е позната като flame lily – пламтяща лилия. Първоначално рода е бил включен в семейство Лилиеви (Liliaceae). Името произлиза от латинското gloriosa – славна, великолепна. Глориозата е националното цвете на Зимбабве – бивша Родезия, където е защитен вид.
Описание: Глориозата е грудкова, листопадна, многогодишна катерлива лиана. Листата завършват с ластар, чрез който растението се прикрепя. Глориозата не е увивно растение. На най-долните листа може да няма ластуни, и тъй като стеблото е много крехко, добре е да се привърже за опора.
Цветовете са изключително атрактивни, единични, големи, двуполови, с шест чашелистчета, шест венчелистчета и шест тичинки, близалцето на плодника е триделно. Имат формата на ориенталска лилия, вариращи от зелено-жълти, жълто-оранжеви оранжево-червени до много наситено цикламено-червени. С времето цвета остарява и окраската му се променя – жълтия цвят постепенно избледнява, а червения цвят става все по-наситен. На цветонос могат да се отворят от четири до седем цвята.
Всички части на растението съдържат колхицин (colchicine) и сродни алкалоиди, много токсични при консумация, особено отровна е грудката. Контакта със стеблото и листата може да причини кожни обриви. Широко се използва в традиционната медицина.
Отглеждане: Глориозата предпочита ярка дифузна светлина. Подходящо разположение у дома е на южен прозорец, както и западно или източно изложение. При изнасяне на открито, растението трябва да се адаптира внимателно към слънчевите лъчи.
Глориозата е топлолюбива, пролетно-летните температури са в интервала от 20-28 °С.
През зимата растението има ярко изразен период на покой. На есен, след като прецъфти, се намалява поливането до пълно прекратяване. Наземната част отмира около края на септември – началото на октомври. Луковиците се изваждат и съхраняват в пясък при температури от 8-10 °С. Допуска се и презимуване и в саксиите.
Препоръчва се ежегодно пресаждане на пролет. Грудката се сади хоризонтално, покрита на два три сантиметра с почва. Кълна се намира на закръгления край и ако се увреди, не пониква, за разлика от много други растения.
През пролетно летния период се възобновява поливането с мека вода. Почвата трябва да е леко влажна и да не пресъхва в дълбочина. По време на вегетативния период се подхранва с течен тор за цъфтящи растения, ежеседмично, докато не приключи цъфтежа.
Глориозата обича високата въздушна влажност. За създаване на подходящ микроклимат, растението може да се постави в кашпа с влажен мъх или керамзит. Препоръчително е редовното опръскване с мека (преварена) вода, като внимаваме капките да не попадат по цветовете, за да не се появят петна. Саксиите трябва да са керамични, широки и плитки. Не се препоръчва отглеждане в пластмасови съдове. Почвата не трябва да е сбита и глинеста. Подходящи са хранителни почви – смес от две части хумус и една част листовка. Може да се добави пясък или торф. Задължително се осигурява добър дренаж на дъното на саксията – керамзит или керамични парченца.
Размножаване: Предимно с грудки или семена.
Грудките се засаждат в края на март – началото на април. Почвата се поддържа леко влажна при температури не повече от 20°С и не по-ниски от 15°С. След като поникне, се пренася на по-светло място.
При размножаване от семена, растението се развива бавно, цъфтеж се наблюдава след две – три години. Семената се засаждат веднага след като узреят в лека почва – смес от торф и пясък в равни пропорции. Почвата се поддържа влажна, а температурите около 20-25°С.
Проблеми при отглеждането: Глориозата расте бавно и не цъфти – възможни причини са недостатъчна светлина, слаба или увредена грудка при неправилно съхранение.
Листата жълтеят и покафеняват по краищата при недостатъчна въздушна влажност и засушаване на почвата. При резки темпаратурни промени потъмняват и увисват.
Стеблата са меки и засъхващи, листата оклюмали и пожълтели в основата – вероятно загниване на грудката от преполиване.
Вредители: Щитовидна въшка.

Цисус – Cissus. Отглеждане. Размножаване

HobbyKafe — Sun, 05 Sep 2010 22:16:09 +0000

Родът Цисус (Cissus) наброява около 350 вида растения, принадлежащи на семейство Лозови (Vitaceae). Името произлиза от гръцкото κισσος (kissos) – бръшлян. В Тамил Илам (Шри Ланка) го наричат пирандай (பிரண்டை) . През 1980 г. рода е разделен въз основа на някои детайли на цветовете и видовете с големи каудекси са отделени в нов род – Cyphostemma.

Произход: Разпространени са предимно в тропическите и субтропичните части на Африка, Азия, Австралия и Южна Америка.

Описание: Повечето представители на този род са бръшляновидни, лазещи и катерливи лиани, но за разлика от бръшляна се увиват по дървета и храсти с помоща на мустачките си, а не на коренчета. Има и сукулентни видове, които могат да бъдат разделени относително в три групи:

- сукуленти с месести стебла и листа с четириъгълни дръжки, понякога листата също са сукулентни.

- с малък каудекс или видоизменени сукулентни стебла – Cissus tuberosa.

- стеблата и листата са почти сукулентни, но стеблата не са ръбести.

Сред представителите на този род има много листно-декоративни растения, широко използвани за вертикално озеленяване – Cissus antarctica и Cissus alata. Поставени в непосредствена близост до декоративна решетка или мрежа, те бързо образуват плътна зелена маса. Без опора могат да се отглеждат като висящи растения в кошници или на поставки. Листата на Цисуса биват от цели до дълбоко нарязани. Цветчетата са малки, събрани в хаотични съцветия. Цъфтят изключително рядко при стайно отглеждане, а плодовете им приличат на малки ягодки.

Отглеждане: Цисусите предпочитат ярка, разсеяна, дифузна светлина и трябва да се предпазват от преки слънчеви лъчи. Добре се развиват на прозорци с различно изложение, единствено трябва да се засенчват на южен прозорец. През лятото може да се изнесе и отглежда на открито. Растенията не са много взискателни по отношение на температурите в целогодишен интервал от 16-25°C, като не трябва да се излагат на температури по-ниски от 10°C. Антарктическия Цисус предпочита по-ниски температури 10-12°C. Полива се с мека, престояла вода при засъхване на връхния слой на субстрата. Цисуса обича обилното поливане през активния период на растеж (пролет-лято). През есента задължително намаляваме обема на поливането, а през зимния период на покой се полива много внимателно, колкото да не пресъхне кореновата система. Влажноста на въздуха не оказва съществена роля при отглеждането на растението, Цисусите понасят много добре опръскването и топлите душове, като при по-обилно поливане внимаваме да не отмием най-горния слой на субстрата и да се оголят корените. За сгъстяване на листната маса се пензират връхчетата на лианите. През пролетно-летния вегетативен период поддхранваме веднъж на две – три седмици с комплексен тор. Растенията се пресаждат по преценка веднъж на две – три години. Новите саксии трябва да бъдат значително по-големи от предишните. Субстратът трябва да е богат на хумус, неутрален или леко кисел (рН около 6). Най-често се използва смес на хумус, торф, листовка и пясък в съотношение едно към едно. На дъното на саксията задължително се прави добър дренаж от керамзит или крерамични парчета. Цисусите могат да се отглеждат и при хидропонни условия.

Размножаване: Чрез резници,разделяне на коренището и семена.

Възможни трудности при отглеждане: При прекалено висока влажност по листата се появяват плесени и кафяво гнене, листната пластина се накъдря. При недостиг или излишна влага в почвата листата опадват, стеблата на лианите омекват, изсъхват връхчетата. При липсата на хранителни вещества растенията забавят своя растеж. При сух въздух засъхват крайчетата на листата. През зимата много лесно стават жертва на гъбични заболявания. Перпоръчително е опръскване с фунгициди на пролет и есен. При интензивно осветление се наблюдава избледняване на листата.

Вредители: Акари, щитоносна въшка.

Бугенвилея – Бугенвилия – Bougainvillea. Отглеждане. Размножаване

HobbyKafe — Wed, 01 Sep 2010 00:06:24 +0000

Бугенвилеята е от сем. Вечеринкови (Nyctaginaceae). Растението е класифицирано през 1768 г. от френския ботаник Филиберт Комерсон, който придружавал сънародника си, морския откривател адмирал Луис Антоан дьо Бугенвил, по време на околосветско пътешествие.

Разпространение: Родина на Бугенвилеятат е Южна Америка. Разпространена е от Бразилия на запад до Перу на юг до Аржентина.

Описание: Различни ботаници са описали около 18 вида в рода. Те могат да бъдат трънливи дървета, храсти, лиани, вечно зелени или листопадни, достигащи на височина от един до дванадесет метра. Трънчетата са покрити с черна восъчна субстанция. Те са вечнозелени във влажните, и листопадни в регионите със сух сезон. Листата са прости, ненарязани, овално заострени, от 4-13 см. дълги и от 2-4 см. широки.Същинския цвят на растението е малък и бял, като всяка китка от 3 цветчета е обкъжена от три или шест прицветника (бракти) с ярки цветове – розов, цикламен, виолетов, син, червен, оранжев, жълт и бял. Понякога я наричат „Хартиено цвете“ заради тънките бракти, приличащи на хартиени. Семената тесни, петделни.

Отглеждане: Бугенвилеите растат и цъфтят на цикли, всеки един е горе-долу 5-6 седмици, след което всички бракти опадват. Растението навлиза в период, когато не се образуват нови прицветници, а се развиват листа и стъбла. Ако е гледано правилно, отново навлиза в цъфтежен цикъл. В северните ширини, растенията цъфтят най-добре през пролетта, есента и зимата – дългият ден през лятото подтиска образуването на бракти. В географските ширини, където денят и нощта са приблизително равни, бугенвилеите цъфтят непрекъснато. Някои сортове са селектирани така, че да цъфтят най-добре през дъждовен период, следващ силно засушаване.

Бугенвилеята изисква минимум пет часа ярко слънце, шарената сянка или по-малко слънце се отразяват веднага на обема цветове, растенията нарастват предимно на листна маса.

- бугенвилеите не цъфтят добре в затворени помещения, нуждаят се от проветрение, затова мястото им е на балкона, а не на вътрешен перваз.

- бугенвилеите се нуждат от висока влажност точно преди да зацъфтят, веднъж щом цветообразуването започне, влажността може да са намали.

- по време на вегетативния цикъл на растеж, при наличие на достатъчно светлина, се формират цветните пъпките, в противен случай растението не може да премине в следващия цикъл и развива само листна маса.

- продължителността на цъфтежния цикъл зависи от общото състояние на растението – колкото по-добро и силно, толкова повече и по-продължително време се задържат прицветниците. При високи температури и условията на дълъг ден, цъфтежът е по-слаб. Идеалното време за цъфтеж е пролет и есен, когато дните са по-къси.

- след всеки цъфтежен цикъл, растенията могат да се подрежат, за да се контролира размера им.

- контейнерите, в които се отглеждат, не е необходимо да са много големи – бугенвилеите цъфтят по-добре, когато кореновата система плътно обхваща съда и дори е леко притисната. Бугенвилеите не бива да се пресаждат, докато корените не изпълнят така съда, че на практика почти да заместят почвата, до степен да не могат да се поливат. Ако и когато се наложи пресаждане, трябва да е много внимателно, като корените не трябва да се нараняват – възстановяването им може да отнеме месеци.

Саксиите с бугенвилеи, изнесени навън в двора, не трябва да се поставят директно на земята. Корените ще преминат в пръстта през дупките и при преместване на саксията най-силните, изхранващи растението, ще бъдат откъснати. Хубаво е саксиите така да са поставени, че да има приток на въздух под дренажните дупки. Така въздуха спира естествено растежа на корените извън саксията. Това също спомага да не застоява вода в корените на растението. Наличието на вода в подложката на саксията е противопоказна при бугенвилеите, които изискват отличен дренаж.

Подхранване: Бугенвилеите се нуждаят от редовно подхранване, особено в активния сезон. За целта може да се използват както разтворими, така и бавнодействащи торове, които са за предпочитане. По време на дългите дни и активния сезон, се тори веднъж седмично. По време на късия ден – веднъж на 4-6 седмици. Напълно спящи растения – без листа и пъпки, не се торят изобщо, до поява на новия растеж. Бавно действащите торове са за предпочитане, защото се усвояват само когато растението има реална нужда от тях, и хранителните вещества са постоянно достъпни в умерено коричество. Универсалната формула 20-20-20 върши добра работа, но препоръчителната формула е със състав 15-5-15, като задължително освен трите основни съставки азот, фосфор и калий, използвния тор трябва да съдържа микроелементи – желязо, магнезий и калций.

Период на покой: Бугенвилеите не са студоустойчиви, достатъчни са няколко часа при температури под нулата, за да загинат. Лека слана няма да ги повреди особено, но до няколко дни след попарването, ще загубят всички листа и прицветници. Преди да приберете растенията вътре, орежете ги силно, дори и да цъфтят в момента, защото при прибирането стресът ще предизвика постепенно опадване на листата и прицветниците. По този начин ще се оформи растението, а самото орязване не влияе по никакъв начин на циклите на покой и цъфтеж. В зависимост от това, къде държите бугенвилеите през зимата, те или ще запазят листата си и ще продължат да цъфтят, или ще изпаднат в покой. В този случай, почвата трябва да се поддържа съвсем леко влажна, колкото растението да не изсъхне, докато настъпи периода на активен растеж.

Размножаване: Могат да се използват зрели и зелени резници, както и „листни” /leaf bud/ резници. Зелените резници са подходящи за размножаване през пролетта и лятото, а зрелите – през есента и зимата. Стъблото се нарязва на секции и на зелените резници се оставят листата, а на зрелите се премахват. Резниците се поставят в почва – торф с много пясък, обилно се напояват и захлупват с прозрачен съд или плик, така че да се образува мини парник с максимално количество влага вътре и се поставят на сянка. Зелените резници, заложени през май-юни се вкореняват до август, а зрелите изискват три – четири месеца. За предпочитане е да се използват стъблени резници, а не връхни. Те осигуряват по-компактно растение, защото новия растеж тръгва от спящите пъпки, а не от върха. Освен това, меките връхчета и листа на младите клонки лесно загниват и стават жертва на бактериози.

Подрязване: Връхчетата на новите растения трябва често да се пензират – на всеки 4 – 5 седмици, за да се получи хубава, компактна, добре разклонена от основата си бугенвилея. При резитбата трябва да се има предвид, че бугенвилеите се разклоняват само под мястото на отреза – т.е. ако отрежете едно клонче на 30 см над саксията, новото ще започне растеж от там. Такава лека резитба (само на връхчетата) се препоръчва когато трябва да се получи определена форма, в противен случай най-добре е възрастните растения да се орязват на няколко сантиметра над почвата или съответното стъблено разклонение.

Почва: Тя трябва да е добре отцедлива, но да задържа достатъчно влага. Обикновената градинска черноземна почва не е подходяща – твърде е тежка. За предпочитане е да се използват готови смеси, но не съставени само от торф или на торфена база, защото торфът също бързо се сбива и не осигурява достатъчно влага и въздух за корените. Идеалната смес е с рН 6-6,5, и съдържа торф, перлит, стерилизирана почва и пясък, като може да се добави и овлажняващ агент за задържане на повече влага.

Примерна формула:

- 1 част градинска почва, не глинеста

- 1 част промит пясък или перлит

- 1 част градинарски торф, не кисел

- Костно брашно

- Вар, в количество според рН метъра

Друга, масово използвана формула е следната – 70 % готова торфена смес, подходяща за пеларгонии, фуксии и зеленчуци, 20 % борови кори за подкиселяване и дренаж, 10 % пясък.

Вредители: Бугенвилеята не е често нападана от вредители, но може да пострада от листни въшки или червеи. Ларвите на някои видове пеперуди също се хранят с растението – например на Giant Leopard Moth (Hypercompe scribonia).

Антуриум – Anthurium. Отглеждане. Размножаване

HobbyKafe — Mon, 30 Aug 2010 23:48:53 +0000

Семейство: Змиярникови (Araceae). Името Антуриум идва от гръцкото „anthos“ -цвят и „oura“ – опашка.
Разпространение: Тропическите и субтропични части на Америка и островите от Карибския архипелаг.
Описание: В рода Антуриум (Anthurium Schott.) влизат около 800 вида растения от семейство Змиярникови. По-голямата част са епифити и полуепифити, с по-къси стебла и въздушни корени, но в семейството има и дългостеблени лиани както и тревисти растения. Листата са плътни, с разнообразни форми и размери – цели, нарязани, с дължина от няколко сантиметра до 1 м., често красиво оцветени с преливащи оттенъци и сребристи прожилки. Цветовете на антуриума имат спати със сърцевидна форма, атрактивно оцветена в различните оттенъци на розово, червено до тъмно виолетово, при някои видове бели или зелени. Антуриума също е наричан цвете-фламинго. Може да цъфти през цялото лято, при подходящи условия. Хибридите на антуриум „Андре” могат да цъфтят и целогодишно. Прецъфтелите съцветия е по-добре да се отрежат, за да не отслабва растението. След като прецъфти, оплодените цветове образуват сочни ягодоподобни плодове, ярко оцветени при някои видове.
Грижи за растението: Тъй като повечето видове от рода Антуриум са епифити, изискванията за отглеждането им са по-особени. Много от тях виреят чудесно в топли и влажни оранжерийни условия. Антуриумите предпочитат силно филтрираната светлина, като е задължително да се предпазват от преките слънчеви лъчи. Те обичат обилното поливане, повърхностния слой трябва да засъхва между две поливания, но в дълбочина субстрата не трябва да пресъхва. За да имаме обилен цъфтеж през зимния период, през септември намаляваме поливането, влажността се поддържа в рамките на 80-85 %, а температурите се понижават до до16-18°C. През януари плавно се повишават до 20-25°C. През летния период оптималните температури са около 20-28°C и не по-ниски от 18°C.
Влажност на въздуха: Висока (80-95 %). За осигуряване на подходящ микроклимат, саксията може да се държи в кашпа със влажен сфагнум мъх. Препоръчва се опръскване на листата с хладка, мека вода. Цветовете трябва да се предпазват от водните капки, тъй като развиват ботритис (сиво гниене).
Период на покой: От септември до февруари, препоръчва се поддържане на висока влажност и температури от 15-16°C, поливането се намалява.
Торене: Антуриумите се подхранват през пролетно-летния период, веднъж на 2-3 седмици. Тъй като антуриумите са чувствителни към преторяване и натрупване на минерални соли, добре е да се използват по-ниски концентрации – половин доза от препоръчаната на етикета от производителя.
Пресаждане: От февруари до август, когато се наблюдава нов прираст. При пресаждането трябва да се внимава с листата и корените, тъй като са много крехки. Засаждат се малко по-дълбоко, за да се вкоренят по-лесно. Субстрата съвсем леко се уплътнява, за да има достъп на въздуха до корените. За да няма температурна разлика между субстрат и въздуха в помещението, антуриума е добре да се отглежда в пластмасови саксии вместо в керамични. Необходим е добър дренаж, тъй като растението не понася преполиване. В естествена среда образува много въздушни корени. Част от тях достигат до субстрата и се вкореняват. Най-често се отглеждат в ниски съдове, с диаметър 24-32 см.
Субстрат: При отглеждане на растението в саксия се използва много рохкав субстрат, подходящ за епифити, с едри частици, въздухопропусклив, слабо кисел, с рН — 5,0-6,0. Не трябва да се разлага бързо предвид обилното поливане и да е силно отцедлив. Използва се смес от торф, нарязан мъх и листовка в съотношение 2:2:1. Може също да се използва субстрат за орхидеи с добавен нарязан мъх и кокосови влакна. За младите растения се използва по-дребна фракция. Антуриума се развива добре и като хидропонна култура.
Размножаване:
Чрез семена: Цветовете на антуриума са двуполови – имат тичинки и плодник. Те не съзряват едновременно. Първоначално се развиват женските плодници, които секретират течност. След три четири седмици се появяват и узряват тичинките. Изкуственото оплождане е добре да се направи в сух слънчев ден с мека четчица. Тичинковия прашец внимателно се пренася от единия цвят на другия. За успешно опрашване, цветовете трябва да са с различна степен на зрялост. Опрашването се прави неколкократно за един и същи цвят. Плодовете на антуриума имат ягодовидна форма. Семената узряват след осем до десет месеца след опрашването. Те бързо губят кълняемост и затова трябва да сеят веднага, препоръчително е в перлит. Покълват след 10-14 дни при температури 20-24°C. Кълновете се развиват бавно. Пикират се след появяване на първите листа в лек и рохкав субстрат. Поддържа се постоянна влажност и температура. При размножаване от семена сортовите антуриуми могат да загубят част от характеристиките си.
Вегетативно: Антуриума успешно се размножава от издънки и връхни резници. Стеблените издънки с добре оформени корени могат лесно да се отделят и засадят. Ако няма корени или са слабо развити може да се вкоренят в перлит. При вкореняването е необходимо да се поддържа висока влажност – покриват се с прозрачен съд. Така се вкореняват и връхните резници.
Проблеми при отглеждане: При закупуване на антуриум е препоръчително да се пресади. Оранжерийния субстрат, в който се продават растенията обикновено е с особен режим на поливане и може да предизвика проблеми при отглеждането в домашни условия. Изсъхването и почерняването на крайчета на листата се дължи на излишък на калциеви соли в субстрата. Листата се нагърчват от сухия въздух, но също така и при недостатъчно осветление или преки слънчеви лъчи.
Вредители: Акари, листни въшки, щитовидна въшка. Като цяло, антуриумите не са много нападани от вредители, но при отглеждане в оранжерийни условия щитоносната въшка се размножава бързо и нанеся сериозни поражения.
Болести: Антракноза и гниене. Особено опасни са загниванията на корените и стеблата. Наблюдават се при преполиване и ниски темпратури. При антракнозата листата започват да изсъхват по краищата, в последствие заболяването обхваща цялата площ на листото, растението се изтощава и загива. Препоръчителна е редовната профилактика със системни фунгициди.
Внимание: Антуриума, както и всички змиярникови са отровни, особено младите листа. Могат да предизвикат повръщане, стомашно-чревни разстройства и кожни обриви. Особено внимавайте, ако имате малки деца, да не изядат част от растението.

Аерангис Лутео Алба Родостикта – Aerangis luteo alba var Rhodosticta. Отглеждане

HobbyKafe — Wed, 25 Aug 2010 20:41:40 +0000

Аерангис Родостикта (Aerangis luteo alba var. Rhodosticta) е атрактивна миниатюрна орхидея, открита в Екваториална Африка – Камерун, Конго, Кения, Заир, Танзания, Уганда. Расте в крайречни гори, върху ниски дървета и храсти, на 910- 2200 м. надморска височина, в райони с висока въздушна влажност.

Описание: Малка, моноподиална епифитна орхидея, без псевдобулби. Стеблото е късо, почти не се забелязва от базално разположените тесни листа. Корените най-често са плоски, с тънък веламен, зелени, когато са мокри.

Листа между 6 и 10, ясно зелени, най-често по-къси от 15 см., леко месести и крехки.

Съцветието обикновено е висящо, може да достигне до 40 см. На цветноса могат да се образуват до двадесет цвята с продължителност на цъфтежната фаза от четири до шест седмици. Този Аерангис е с много ароматни, рядко красиви, най-често кристално бели цветове, в центъра на които е разположено близалце в ярко портокалово. Цветовете могат също да бъдат оцветени в бледо кремаво или жълто, обикновено са с големина около два и половина сантиметра (един инч). Аерангис Родостикта цъфти през зимния сезон и на пролет.

Отглеждане: Тази африканска орхидея може да бъде отглеждана еднакво добре както в саксия, така и окачена на кора. Ако растението е окачено, трябва да помним, че от особена важност е поддържането на постоянна висока влажност. В противен случай растението се дехидатрира и може да загине. Ако не можем да осигурим високи нива на въздушна влажност, препоръчително е отглеждането в саксия. Като субстрат се използва смес от сфагнум мъх и дребни борови кори, както и дребен кокосов чипс, кокосови влакна, могат да се добавят нишки дъвовидна папрат и парченца въглен . Саксията е добре да е керамична.

Светлина: Условията, необходими за Аерангис Родостикта са подобни на тези, които изисква Фаленопсиса. Подходящо разположение е на източен прозорец, но трябва да се предпазва от преките слънчеви лъчи. Много добре се развива и под изкуствено осветление в орхидариуми и палудариуми.

Температури: Тези мини орхидеи принадежат към топлолюбивите като изисквания. Препоръчителни зимни дневни температури от 21- 27 C (70-80 F) и нощни от 14,5- 18 C (58-64 F ). Летните температури могат да са с градус – два по-високи.

Влажност: Висока, над 70%. Задължитело е ползването на овлажнител или често опръскване.

Поливане: Най-добре е да се полива с мека, неваровита, дъждовна или обратно осмозирана вода. Може да се използва и престояла чешмяна вода ако е с pH около 7,5 или по-ниско. Субстрата или подложката, на която е окачено растението, не трябва да изсъхват напълно между две поливания. Преполиването от друга страна може да доведе до кореново гниене и гъбични инфекции. В такъв случай се препоръчва третиране с фунгицид и бактерициден препарат на медна основа.

Торене: Ако аерангиса е окачен на кора, се препоръчва торене със специализиран тор за орхидеи с всяко опръскване. Подходяща формула е NPK 20-20-20. Разтвора се приготвя с половината от дозата тор, указана на етикета от производителя. Добре е предварително да се промие на течаща вода и да се опръсква в последствие с торния разтвор, за да се избегне засоляване.

При отглеждане в субстрат се тори през поливане през летния сезон и на всяко трето поливане през зимата. Торовете за орхидеи не трябва да съдържат урея (карбамид).

Пресаждане: Подходящ сезон за пресаждане е на пролет, след като прецъфти.

Пафиопедилум – Paphiopedilum. Отглеждане. Субстрат

HobbyKafe — Fri, 20 Aug 2010 00:20:54 +0000

Казват, че успехите и неуспехите в отглеждането на пафиопедилумите се дължат най-вече на киселинността на субстрата. Колкото повече сфагнум е добавен в субстрата, толкова pH-то е по-ниско. Това създава дискомфорт за кореновата им система и листата.
Според различните източници, пафиопедилумите се отглеждат в различни среди. Препоръчва се в чисти кори с добавено доломитово брашно, но според Коповиц (H. Koopowitz, J. Comstock, C. Woodin. Tropical Slipper Orchids) няма разлика в развитиетo на калцефитите в субстрат с добавен и без добавен калций. Според последните теории, варовиковите почви са необходимост повече за специфичните микоризи, с чиято помощ покълват семената, отколкото за развитието на възрастното растение.
Пафиопедилумите са от малкото орхидеи, които се нуждаят от допълнително добавяне на желязо. Особено сколонни към жълтеене на листата са Paphiopedilum insigne и хибридите с участие на insigne. Препоръчва се, на около 40 дни, при поливане да се добавя 11% -но хелатно желязо целогодишно. Субстратите при пафиопедилумите като правило се разграждат по-бързо от поливането и се засоляват много от торенето. Тези орхидеи искат четири пъти по-ниски дози тор, отколкото останалите видове орхидеи. Желателно е на 2 години да се пресаждат в нов субстрат.
Не малка част орхидеи Пафиопедилум (Paphiopedilum) са калцефити (от латински calx – вар и гръцки philéo – обичам ). Това най-общо са растенията, разпостранени в области с почви, богати на калций, както и в близост и върху находища на варовици, мергели и т.н. Тези почви са с алкална реакция и като физически свойства са водопропускливи, отцедливи, по-лесно се загряват в смисъл задържат повече топлина. Други видове пафиопедилуми са литофити – растящи по скали, има земни – растящи в почви, състоящи се предимно от листовка и торф, както и епифити – прикрепени са за друго живо растение, но без да паразитират.
Калцефити:

Subgenus Parvisepalum

Paphiopedilum armeniacum (7,5-7,9 pH), Paphiopedilum emersonii, Paphiopedilum malipoense (7,5 pH), Paphiopedilum micranthum (7 pH)

Subgenus Brachypetalum

Paphiopedilum bellatulum, Paphiopedilum concolor (7,2-8 pH), Paphiopedilum godefroyae, Paphiopedilum niveum,

Subgenus Paphiopedilum

Section Coryopetalum

Paphiopedilum glanduliferum, Paphiopedilum philippinense, Paphiopedilum sanderianum, Paphiopedilum stonei. Paphiopedilum supardii. Paphiopedilum wilhelminae

Section Pardalopetalum

Paphiopedilum dianthum, Paphiopedilum haynaldianum, Paphiopedilum lowii

Section Cochlopetalum

Paphiopedilum barbigerum, Paphiopedilum charlesworthii, Paphiopedilum exul, Paphiopedilum fairrieanum, Paphiopedilum glaucophyllum (8 pH),Paphiopedilum hirsutissimum (7-7,9 pH), Paphiopedilum insigne, Paphiopedilum liemianum, Paphiopedilum primulinum, Paphiopedilum spicerianum, Paphiopedilum victoria-reginae

Section Barbata

Paphiopedilum hookerae, Paphiopedilum fowliei, Paphiopedilum lawrenceanum

Анализ на съдържанието на почвите ( субстратите )
Paphiopedilum callosum
N – 70 mg /l
P2O2 – 60 mg /l
K2O – 190 mg /l
Paphiopedilum bellatulum
N – 56 mg /l
P2O2 – 28 mg /l
K2O – 45 mg /l
Fe2O3 – 60 mg /l
Ca – 2.500 mg /l
pH – 7,8
Хумус – 19 %
Paphiopedilum concolor
N – 20 mg /l
P2O2 – 67 mg /l
K2O – 21 mg /l
Fe2O3 – 66 mg /l
Ca – 500 mg /l
pH – 7,6
Хумус – 6 %
Paphiopedilum chamberlainianum
N – 309 mg /l
P2O2 – 90 mg /l
K2O – 213 mg /l
Fe2O3 – 12,6 mg /l
Ca – 1.476 mg /l
Mg – 216 mg /l
Mn – 6,6 mg /l
Cu – 0,6 mg /l
B – 1 mg /l
Na – 4,5 mg /l
Zn – 1,2 mg /l
pH – 6,6
Хумус – 71 %
Paphiopedilum niveum
N – 182 mg /l
P2O2 – 28 mg /l
K2O – 161 mg /l
Fe2O3 – 23,1 mg /l
Ca – 3.255 mg /l
Mg – 301 mg /l
Mn – 212 mg /l
Cu – 1,3 mg /l
B – 0,77 mg /l
Na – 42 mg /l
Zn – 0,5 mg /l
pH – 6,9
Хумус – 17 %
Основните съставки за субстратите както при повечето орхидеи са борови кори, сфагнум мъх, торф, парченца вулканичен камък, перлит, въглен а напоследък и кокосов чипс, тъй като е неутрален и с висока издържливост. Също може да се добавят и парченца дървовидна папрат (Cibotium glaucum).

Рецепти за субстрат:
Първа

8 части кори с едрина 5-15 мм

1 част едър перлит

1 част нарязан сфагнум

1 част древен въглен

1 част камъчета от вулканична лава

към тази смес се добавя супена лъжица доломитово брашно

Втора

4 части кори дребни

3 части нарязани дървовидна папрат

1,5 части перлит

1,5 части едрозърнест пясък

80 гр. оборска тор на 10 л субстрат

Може да се добави също и дървен въглен и сфагнум

За калцефитите се добавя по желание и малко доломитово брашно

Трета

4 части кори средна големина

1 част кори дребни

1 част едър перлит

Може да се добави и 1 част дървен въглен

Четвърта

Кори с едрина 5-25 мм – 10 литра

Варовик 100 мл

Доломитово брашно 100 мл

Разтворим сух тор 10 мл.

Пета – прословутия субстрат на Ботаническа градина Kew Gardens

3 части добре угнил торф

3 части едър перлит 3-6 мм

2 части кори средна големина 7-13 мм

1 част дървен въглен 7 мм

на литър субстрат се добавят 4 г доломитово брашно

За епифити и литофити се използват по-едри фракции кори.

Шеста - за малки растения

4 части дребни кори

1 част едър перлит

1 част дребен перлит

1 част дървен въглен

Саксиите трябва да осмичка най-много, за да може да изсъхва субстрата.

Седма – за малки растения

2 части торфена почва

1 част едър перлит

1 част дребен перлит

Малко за хидропониката

HobbyKafe — Sun, 15 Aug 2010 16:19:38 +0000

Увод: Пиша тая тема за хората дето ама изобщо хабер си нямат от хидропоника. Да получат някаква представа и може би да опитат.

Хидропонното отглеждане на растения изобщо не изисква някаква особено сложна и скъпа екипировка. Разбира се, ако се прави индустриално е нужен контрол на един куп параметри и затова можем да намерим снимки и информация показващи някакви страхотни системи.

Но в къщи нещата могат да бъдат ужасно прости. Ето този простак как го прави. Това е един от няколкото начина за хидропоника:

Тая примитивна система на последната снимка е ужасно проста но се смята за особено ефективна в сравнение с другите. Саксийките висят в дупките изрязани с теслата в капака на пластмасовата кутия. Пълнежа (камъчетата) в саксиите са порести (да, може и да е пемза). Целта на тия камъчета всъщност е само да поддрържат растението изправено. Спокойно можем да боднем растенията в парче стиропор – листа нагоре, корени надолу.

Отпред на кутията се вижда някакво прозрачно маркуче и някакви други джаджи. Това е от просто по просто. То е евтин аквариумен разпределител за маркучета. Като този: http://s7d5.scene7.com/is/image/PetsUni … x003_49577

Тоест от 1 маркуче правиме да излизат 3-4. Това е.

Вътре в кутията 3-те или 4-ри маркучета имат по едно камъче за разпръскване на въздух. Под всяка саксийка има по 1 камъче демек.

И ето каква е идеята. Мехурчетата въздух като изплуват на повърхността се пукат и лекично и нежно пръскат корените на растенията. Това е вода обогатена яко с кислород. Точно това което обичат корените – влага и кислород.

Цялата тая работа се нарича „аеропоника„. Както казах то е вариант на хидропониката.

Целта ми в тоя пост е да покажа колко струва всичко. Сами си сметнете в левчета – пластмасова кутия, аквариумна помпа, маркучета, камъчета за въздух за аквариум. Нищо работа.

А има и още по-прости системи. Ето тук вместо саксийки са спестили пари и са пронизали стиропора с растенията.

Тоя пък вместо да пръска корените с мехурчета въздух просто ги пръска с водна помпичка – демек финна мъгла от вода.

А тук ето и анимация на най-простата система. Водата идва от една кофа. В нея има помпа която църка водата във всяка саксийка. Водата обмива корените на растението и се оттича отдолу от всяка саксиика. Попада в общата вана и се връща обратно в кофата:

http://www.bghydro.com/bgh/static/artic … 6/drip.gif

Хидропониката е почнала от Вавилон преди няколко хиляди години – „висящите градини на Семирамис, първата ХобиКафеистка„. Тоест може да се направи и без електричество дори:

http://www.google.com/images?hl=en&q=ha … a=N&tab=wi

Най-най-най простия начин на хидропоника е да се закрепят растенията в една кофа с порести камъни. Демек да ги закрепим изправени. Кофата има дупки по дъното. Един-два пъти на ден вдигаме кофата и я потапяме в по-голям съд с вода така че порестите камъни и корените да се напоят. Веднага вадим и оставяме на земята водата да си изтече. Ето, така японеца е „изобретил“ Уаби-Кусата и той – топчица кал с боднато растение в нея която дневно заливаме с вода, хаха.

–Николай (Голем Бел Нико)

Сарацения – Sarracenia. Отглеждане. Размножаване

HobbyKafe — Wed, 11 Aug 2010 22:23:52 +0000

Семейство Сарацениеви включва три рода: Сарацения (Sarracenia) – десет вида, Дарлингтония (Darlingtonia) – един вид и Хелиаморфа (Heliamphora) – шест вида. Разпространени са в южната част на Северна Америка, североизточната част на Южна Америка, в тропическия, субтропическия и умерен пояси. Всички представители на семейството са блатни растения и в голяма степен тяхната хищност е обусловена от недостатъчните хранителни вещества в почвата.

Описание: Сарацениите са многодишни тревисти насекомоядни растения, с фуниевидни листа-капанчета, израстващи от коренището. Листата са изправени, при някои видове дължината им достига до 1 м., а в диаметър до 8 см., кухи, вътрешността им е покрита с твърди власинки, насочени към дъното, ярко оцветени, обикновено с червени прожилки, които изпъкват още повече на слънчева светлина.

В зависимост от вида, вътрешността на тръбовидната каничка може да бъде разделена на три до пет зони:

Първа зона – капаче (operculum), втора зона – входната част на капанчето или оклоустното поле (peristomе), останалата част от входа на тръбовидната каничка, в зависимост от видовете, при някои са комбинирани зони три и четири, и петата зона, която присъства само при Сарацения пурпурея (Saracenia purpurea). Всяка от тези зони има специфични функции свързани с морфофизиологичните характеристики на растението.

Зона I – Капаче (operculum). При повечето видове покрива малка част от отвора, и предпазва от попадане на дъждовна вода, която може да изпълни каничката и в резултат на което сараценията може да загуби улова. Капачето също служи като примамка за насекомите с комбинация от цвят, аромат и ориентираните надолу власинки, които насочват насекомите към входа на капанчето.Някои видове сарацении (S. minor и S. psittacina) са с капаче ниско над входа на капанчето. Капачетата също имат частична липса на хлорофил на места и са прозрачни, което допълнително обърква насекомите в опитите им да намерят изход. Подобен, но много по-съвършен механизъм е развит при Калифорнийската дарлингтония (Darlingtonia californica).

Зона II – Околоустно поле (peristome). Сараценията улавя инсектите чрез каничката с нектар и с помощта на хлъзгавата повърхност около устната.В тази зона се отделя нектара, който примамва насекомите да кацнат и да се плъзнат по хлъзгавата повърхност около входа на капанчето. Тук също има восъчен налеп в горната част, която прави придвижването навън на насекомите невъзможно и те попадат в самото капанче.

Зона III – Намира се непосредствено под зона II и е осеяна с безхлорофилни участъци и фини власинки, насочващи насекомите надолу и не им оставят шанс за измъкване. Тук се намират и жлезите, секретиращи храносмилателните ензими – протеаза и други.

Зона IV – При повечето видове това е последната зона. Изпълнена е с храносмилателен сок и тук се абсорбират хранителните вещества, получени след разлагането на насекомите от ензимите и бактериите в каничката.

Зона V – Тази зона, която се намира под зона IV и е открита само при Сарацения пурпуреа (S. purpurea) е гладка, без власинки и жлези и не усвоява хранителни вещества. Нейната функция не е изучена достатъчно.

Цветовете са единични, на дълъг цветонос, в диаметър достигат до 10 см., пурпурни или жълтеникави. Продължителността на живот на сараценията може да достигне до 30 години.

Растителен цикъл: Образуването на канички започва напролет, след прецъфтяване и продължава до късна есен. В каря на есента започва периода на покой и растението започва да образува листа без капанчета (phyllodia). Това се дължи на оскъдното количество насекоми през зимата както и на забавения метаболизъм в сараценията. Чрез този механизъм растението съхранява енергия за образуване на капанчета през следващия сезон.

Отглеждане: Несъмнено най-интересното в отглеждането на насекомоядните растения е да се наблюдава как ловуват. Сарацениите улавят предимно по-едри насекоми с хитинови обвивки – бръмбари, хлебарки както и мухи, Венерините мухоловки предпочитат мухи и комари, а росянките – дребни мушички и мравки. Сарацениите се отглеждат отдавна като култивирана култура. В Западна Европа се отглеждат на открито, а пурпурната сарацения се е аклиматизирала в блатата на Ирландия и Южна Англия. Съществуват множество хибриди на сарацения, различаващи се по формата на листата, окраската и големината на цветовете. Отглеждането на сарацениите е специфично, но не е сложно. Те чудесно се развиват в домашни условия без особени грижи. При засаждане е добре да се вземе саксия с кашпа, за да се поставят една в друга с подложка (пълнеж) от сфагнум, който ще осигури постоянна на влажност в почвата. Сарацениите често страдат от преполиване. За да се осигури добър дренаж могат да се използват керамични парченца – от саксия или керамзит, както и парченца стиропор. Почвената смес трябва да е рехава, отцедлива и нехранителна – промит кварцов пясък, накълцан сфагнум мъх, торф в съотношение 1:2:3 с добавени парченца дървен въглен. В естествени условия, сарацениите растат в блата, по бреговете на реки и езера. В домашната градина можете да засадите около изкуствен водоем. Почвата трябва да е влажна в дълбочина от около 10 см., но не подгизнала, за да се избегне загниване на корените. При отглеждане на открито през зимния период сараценията се покрива с мулч, за да се избегне измръзването така сараценията може да преживее зимни температури до -13° С. Оптималното разположение в дома е на перваза на прозореца. През есента сараценията започва да забавя растеж и в началото на зимата изпада в период на покой. Тогава е добре да бъде държана на хладно, при температури от 4 – 7 ° С. През зимата е допустимо понижаване на температурите до 0° С. През лятото може да се изнесе и отглежда на открито. В началото е добре да се засенчва от преките слънчеви лъчи, но след периода на аклиматизация сараценията ще се чувства добре и под директните слънчеви лъчи. Целогодишното отглеждане на сарцении в орхидариуми, палудариуми и др. в условия на повишена влажност и под изкуствено осветление не е необходимо. Въпреки, че в началото растенията се чувстват добре, биологичния им цикъл се обърква, по-бързо се развиват, впоследствие остаряват и загиват. Сараценията не бива да се подхранва допълнително с торове.

Светлина: Сарацениите предпочитат пряко слънцеогряване. За нормалния им растеж и развитие са необходими от осем до десет часа слънчева светлина. Ако се отглеждат у дома, най-добре да се разположат на южен или западен прозорец или да се доосветяват.

Поливане: Сaрацениите се поливат с дестилирана, обратно осмозирана или чиста дъждовна вода. Ако сараценията е засадена около естествен или изкуствен водоизточник, растението получава необходимата влага от почвата. Ако я отглеждаме в саксия, трябва да осигурим постоянно влажна почва. През зимата, когато растението е в период на покой, може да се намали поливането.

Пресаждане: При добри грижи сараценията нараства много бързо, кореновата система изпълва саксията и растението се нуждае от пресаждане. Най-добре да пресадим растението през пролетта, след периода на покой.

Размножаване: Сараценията се размножава от семена, които е удобно да се сеят в съд на Петри, върху торф. Впоследствие се пикират в саксийки. Жълтата сарацения се размножава и чрез делене на коренището.

Дарлингтония – Darlingtonia. Cobra Lily. Отглеждане. Размножаване

HobbyKafe — Tue, 10 Aug 2010 00:57:09 +0000

Калифорнийската дарлингтония (Darlingtonia californica) е единствения представител на Дарлингтония, вид влизащ в семейство Сарацениеви (Sarraceniaceae). Дарлингтонията е насекомоядно растение, чиито листа наподобяват разперена качулка на готова за нападение кобра, откъдето идва и популярното и име Cobra Lily. Защитен рядък вид от Вашингтонската Конвенция. Дарлингтонията е ендемит, разпространен в ограничен район между американските щати Орегон и Калифорния. Растението е открито през 1841 г. от ботаника Уилям Бракендидж в планината Шаста. През 1853 г. Джон Тори дава името на рода Дарлингтония в чест на филаделфийския ботаник Уилям Дарлингтън (1782-1863).

Описание: Дарлингтонията е многогодишно тревисто хищно растение. Листата са големи – между 60-80 см. дълги, излизат от подземни ластуни, по които се образуват и корените. В домашни условия листата обикновено достигат до 15-20 см, зелени с пурпурни жилки, рисунъка напомня на змийска кожа. Долната част на листата е тясна, понякога листната пластинка е S-образно огъната. Трансформиращите се в капанчета листа на дарлингтонията напомнят на готова за нападение кобра. Вътрешната част на капанчетата на места е лишена от хлорофил, поради което се получава ефекта на витраж, пропускащ светлина. На дъното на капанчетата има сладък сок, а стените им са осеяни с твърди власинки, насочени надолу. Най-специфичен при дарлингтонията е начина за улов на насекоми. Привлечени от аромата на нектара и движението на ярко украсените краища на листата, те влизат в капанчетата и измамени от прозрачните безхлорофилни тънки участъци, се опитват да излетят, но се удрят и падат на дъното. S-образната форма на листата още повече затруднява излизането на насекомите. Интересен е също факта, че за разлика от останалите насекомоядни растения, дарлингтонията не отделя храносмилателни ферменти, а ползва „услугите“ на бактерии, които разлагат телата на уловените насекоми. Това обаче е допълнително хранене, основните хранителни вещества постъпват чрез кореновата система. В зависимост от благоприятните външни фактори листата на дарлингтонията могат да достигнат до един един метър дължина, а цветовете могат да достигнат до шест сантиметра в диаметър. Красивите жълто-оранжеви или червено-кафеви цветове на дълги стебла се появяват в средата на юни, приличат на наведени лилии с бледозелени чашелистчета. Те са пет членни, венчелистчетата са жълти с червени жилки, с 15 тичинки и 5 гнезден плодник. Плода е семенна кутийка.

Отглеждане: Дарлингтонията предпочита ярката дифузна светлина, но през лятото трябва да се засенчва от преки слънчеви лъчи, които могат да и навредят повече от недостатъчното осветяване. Растението предпочита хладни дневни и по-студени нощни температури, затова се препоръчва при топли и горещи дни повърхността на субстрата да се разхлажда с парченца лед. Дарлингтонията може да издържи и температури от 28— 30°С, но само в случай, че корените се намират на хладно. Затова не е препоръчително да се отглеждат в пластмасови или други непроницаеми за водата или въздуха съдове. В никакъв случай не бива да бъдат тъмни, а още по-малко черни на цвят. Най-подходящи са керамични или глинени саксии. Корените на дарлингтонията трябва винаги да са на хладно, това е главното условие за доброто състояние на растението. В природата дарлингтонията расте на места като бреговете на горните течения на реки, където корените винаги се намират в хладна вода, а самото растение е при доста по-високи температури от корените си.Това е и най-сложното при отглеждането на дарлингтониите – поддържане на ниски температури на корените.

Размножаване: Чрез семена. На пролет може да се размножи и чрез делене на участъци, от ластуни с няколко листа и корени. Младите растения нямат период на покой, целогодишно се отглеждат при температури 16-20° С.

Светлина: Дарлингтонията се нуждае от достатъчно количество светлина. тя трябва да е равна на не по-малко от 4 часа пряко слънчево огряване на ден. Ако използваме изкуствено осветление – луминесцентни лампи, те трябва са включени поне 14 часа дневно.

Период на покой: Дарлингтонията се нуждае от задължителен период на покой в продължение на три – четири месеца. В противен случай растението много бързо ще загине. Температурата през този период трябва да се поддържа в границите на 2-6 °С и се поливат внимателно при засъхване на субстрата. През зимата дарлингтонията се отглежда при не по-високи от 10°С, но не и на студено, въпреки че издържа за кратко на отрицателни температури -4°С (под снежната покривка в естествени условия).

Влажност: Идеалната въздушна влажност за дарлингтонията е около 60-70%. Растението е способно да се адаптира и при по-ниска влажност . Трябва да се отбележи, че тъй като корените на растението трябва да са винаги на по-хладно, то влажността около самото растение винаги е малко по-висока от околната.

Поливане: Най-добре е да се полива с вода, преминала през обратна осмоза, дестилирана или дъждовна. Чешмяната вода съдържа голямо количество минерални соли, които увреждат растението и довеждат до загиване на растението. Препоръчително е в горещите дни саксията с растението да бъде потопена в съд с вода поне 1-2 см.

Субстрат: Най-добре се развиват в жив сфагнум, също може и в обикновен торф, примесен с пясък за по-добър дренаж или в смес от сфагнум и перлит 1:1.

Пресаждане: Веднъж на три години.

При наличие на вредители, с които растението не може само да се справи най-добре е да се използват отвари от инсектицидни растения, тъй като дарлингтонията е много чувствителна към химически препарати. В краен случай дозата трябва да три пъти по-ниска от указаната.

Уаби-куса – Wabi-Kusa

HobbyKafe — Sun, 08 Aug 2010 22:37:10 +0000

Увод: Точно като бяхте решили че аз за друго не ставам освен да си скъсвам гъза от работа за без пари, гледане на стъклени домове и готвене на пиле с картофи и ето аз ви изненадвам с елегантна и учудващо красива и лесна за претворяване идея.
Уаби-куса (Wabi-Kusa) както става ясно от пръв поглед е японско изобретение. Идеята е проста и логична но изпълнението е много ефектно.
И така, можем сами да си намерим още снимки ако потърсим на Гугъл Wabi-Kusa.
Да обясня как се прави:
Първо ясно е че идеята е да се покаже част от природата която можем да видим на брега на различни водоеми:

Растенията обикновено са водни. Но това изобщо не е задължително. За тези от вас които никога не са опитвали да отглеждат растения хидропонно ще кажа че растенията обожават да си държат корените във влажна среда с много кислород. Тоест рехава влажна почва. Това важи и за водните растения – те всъщност имат една цел в живота – да стигнат повърхността на водата и да растат над нея. Там има повече светлина, газообмен и по-малко конкуренция. Обикновено аквариумните растения се отглеждат точно така – с мокри корени, но извън водата.
И така, как да си направим японска Уаби-Куса с каквито си искаме растения?
То е от просто по-просто. Първо трябва ни някаква почва. Най-отличната от всички почви е тая която осигурява леко кисела среда. И при това е рехава. Веднага се сещаме за торф. Ок сега как го ползваме?

На повечето снимки на Уаби-Куси се вижда нещо като топка. То е просто топка от почвата обвита или с рибарско влакно или с мрежичка. Идеята е просто да се поддръжа топчестата форма. Защо пък точно топка? Ами за да има максимална повърхност. Кълбото уж имало най-голямата площ в сравнение с всички други паралелепеди. Абе общо взето щом японците са го измислили кълбото от кал, ние няма да го подобрим.
Кълбото трябва да се поддръжа влажно. Това го решаваме както си искаме. От личен опит знам че най-добрите резултати се получават ако веднъж дневно заливаме кълбото с вода така че да се окаже напълно потопено. След няколко минути махаме водата и това е.
Важно е така да се подбере плътността на кълбото че да има хем достатъчно „рехавост“ хем да не изсъхва за няколко часа. Потапяне във вода веднъж на ден работи прекрасно. На много от снимките се вижда също така че кълбетата се киснат в малко вода така че по капилярен път да си седят влажни. Но ако кълбото не ще да се държи капилярно трябва ежедневно заливане с вода.

Слагане на торове във водата за киснене си е въпрос на проба – колко и какви. Не мога да дам точни препоръки. Само ще кажа че освен ако наистина не прекалим концентрацията може да е бая висока.

Водните растения трябва да се приспособят към стайния въздух. Ако ще ползвате водни растения (например мъх който покрива топката и я прави красива и да си стои влажна) са нужни 2-3 седмици на внимателно преминаване от влажна атмосфера (всичко е покрито с найлон) към сухия въздух. При това листата на водните растения се изменят – старите водните опадват и се появяват нови издържливи на съх въздух. Често водните растения имат много силно различаващи се листа за под и над водата.
И в заключение – светлината е много важна. Ако ще ползвате изкуствена – слагате колкото може най-много. От опит ще кажа че 150 вата луминисценти лампи на 5 см от растенията е много добра светлина. 5 см. не е практична височина но идеята е тая – колкото може повече светлина.

–Николай (Голем Бел Нико)